Вчера приключих отношенията си с един човек. Отдавна трябваше да го направя. Вече знам, че нямам нужда от тази болка. Обичам се и не мога да си позволя повече да страдам. Никога отношенията ни не са били безоблачни, но в последните месеци стана само горчилка и разочарование. Опитвах се да преглъщам докато вчера си казах - спри се, няма никакъв смисъл. Разпиляваш емоции за човек, който не го заслужава. На когото изобщо не му пука за теб. Или още по-лошо - за човек, който иска да те обиди, смачка, унизи. За човек, който не те уважава. За човек, който си смятала за близък, за сродна душа.

Не искам да лъжа, че не боли. Няма как да не боли. Но тази болка  е различна. Пречистваща е. Не е като преди, когато от дума или жест сърцето ми кървеше, когато мълчанието помежду ни болеше. Сега ме боли за загубеното време, за загубените емоции, за неразбраната ми подкрепа. Оказало се е всичко напразно. Но нищо. Важното е, че дори и късно разбрах, че тези отношения ме съсипват. Че ми носят болка, от която не се нуждая.

Нуждая се от верни приятели, които да стоплят сърцето ми, да виждам в очите им болка, когато ме видят да страдам. Които ще ми подарят шоколад, за да се усмихна. Които ще се сетят ей така без повод за мен. Които няма да ме предадат. Които ще ми простят, когато сбъркам. Които няма да ме съдят. Приятели, за които и аз ще направя същото.

Нямам нужда от отхвърлена обич, от пренебрежение и от наказание. А това изпитах вчера. Нямам нужда от тази болка. Душата ми и без това е рана до рана. Рани, които неизбежно е трябвало да преживея и , на които не съм можела да влияя. Но тази рана мога да си я спестя. Не виждам смисъл да я нося в себе си.

Направих каквото мога. Дадох всичко от себе си. На моменти и повече.

Останах неразбрана. Останах захвърлена и смачкана. 

Нямам намерение да се чувствам така. Могат да ме смачкат, ако го позволя. А аз няма да го направя. Линията на поносимост е прескочена. Окончателно. И няма да си причинявам псевдоприятелство с човек, който е неблагодарен и пренебрежителен към мен. Ал Пачино го е казал много добре : "Да ти кажа ли от какво човек става безчувствен и циничен? От това, че са го предавали, захвърляли и заменяли за други хора, а той е бил готов да даде ако не всичко, то твърде много.".

Дадох му повече отколкото съм давала някога. Дадох му безусловна подкрепа. Дадох му емоция, дадох му част от себе си. Той стъпка всичко с мълчание. Уби всичко с инерция. Наказа ме по неговия си начин. 

От днес не съм същата. От днес съм повече обичаща себе си. Една идея по-цинична към хората. Добре, че до себе си имам няколко мили и безусловно обичащи ме хора. Това ме кара да продължа напред. Аз няма да се променя. Ще искам да давам топлина и грижа, любов и подкрепа. Но ще внимавам повече с получателите. Ще си спомням за вчерашния ден. И не като фактология, а като усещане, което се е породило в мен. Ще си спомням за празнотата, когато почувствах, че с този човек трябва да приключа окончателно. За празнотата, но и за облекчението. Че накрая успях да сложа себе си на първо място.