За два дни сме в Йордания. Основната причина да сме там е древния град на набатейците Петра. За първи път видях известната фасада на Съкровищницата през далечната 1990 година, когато излезе поредния филм за Инди - "Последният кръстоносен поход". Поредицата с Харисън Форд ми е в топ 3 на любимите филми. Гледала съм всеки един от тях десетки пъти. Та от там и желанието да стъпя по тези места. За жалост обстановката в тази част на света е меко казано нестабилна и ми трябваха доста години да се реша. То и конфликтите станаха по-управляеми и атентатите са по-редки.

Йордания е една от двете арабски държави, с които Израел е в добри отношения. Този факт прави възможно преминаването ни от Израел в Йордания. И в двете държави има ивица плодородна равна земя, която за жалост е минирана от двете страни на границата. В момента я разчистват с бронирани машини. 

Местният екскурзовод се казва Хинди (в България му казвали Ицо). Уникален образ Big Grin. С невероятно чувство за хумор. Тези два дни не се спря да ни кара да се усмихваме. Жесток! А как само говори на български Wild. Попътувахме си и понаучихме за бита, нравите и културата на йорданците. Лично за мен беше много впечатляващ факта, че държавата е на перманентен режим за вода. Всяко домакинство има вода само в един ден от седмицата. Затова на покрива на всички сгради има бидони за съхранение на вода. Всеки преценява какво количество му е необходимо за една седмица и като пуснат водата тези бидони се пълнят. Ако ти свърши по-рано водата можеш да си поръчаш водоноска, но цената е много висока и рядко се прибягва до този вариант. Първо като ни го каза Хинди реших, че се шегува (той постоянно го правеше), но после разбрах, че за жалост е истина. Като чуеш нещо такова и се замисляш за собствения си живот и как не знаем да ценим безценните неща, които имаме. Но това е друга тема. 

 

В Йордания влизаме по обяд. Според Хинди сме минали Йорданско-Палестинската граница. Каквито и приятели да са с Израел йорданците са араби...Първа спирка е планината Небо. Там, където на Мойсей Бог е показал обетованата земя. Там се говори, че е и гроба на Мойсей. Но това е в сферата на митовете и легендите.

Гладни сме и Хинди обещава да ни поръча дюнери в близкия град Мадаба. Преди това минаваме да видим как се прави прословутата мозайка от Мадаба. Както знаем арабите са много умели търговци. След свиреп пазарлък  си купувам козметика от Мъртво море и продавачът ме нарича бандит на чист руски, защото съм свалила цената на 1/3 от първоначално обявената. Имам усещането, че все пак е доволен от сделката Wink. И аз съм доволна. Нищо не може да ни подготви за арт масите и столове, на които хапваме дюнерите си буквално на тротоара. Но за мен е много яко и автентично усещането. Това търся като преживяване като пътувам. Нещо просто и натурално. И всичко е гарнирано с доза хумор от Хинди. Самият дюнер не е много по-различен от тези, които ядем в България. С тази разлика, че имаше малко канела в пълнежа. Странно е, но беше вкусно.

 

На следващия ден ставаме рано, защото в 6.30 тръгваме от хотела към Петра. Радвам се, че толкова отрано започваме най-вече поради факта, че ще има по-малко хора в тези часове. Мястото, на което спира автобуса не подсказва по нищо, че само на два километра се крие древния град. Имаме 800 метра разходка преди да стигнем каньона и после още 1,2 км до най-известната фасада, снимана в Петра. Две седмици по-рано е имало проливен дъжд и щетите си личат. Самата пустиня е още влажна, но пък розовият камък е измит и сияещ. На ден през обекта средно преминават по 1500 човека. Не са малко, но тъй като пространството е около 8 км нямаш усещането за лудница. Имам чувството, че ако седна на един камък и снимам една от скалите през няколко минути всички снимки ще са различни, защото този пясъчник е богат на нюанси и, когато се намесят слънчевите лъчи всеки поглед открива различна гледка. 

Да си призная очаквах края на прохода да е по-тесен и Съкровищницата изведнъж да се появи пред очите ми, но не е така. На около 150 метра вече се вижда част от нея. Макар, че Хинди се опита да ни накара да гледаме другаде и да ни заплесне с мен не му се получи. Аз в мислите си толкова пъти съм се изправяла пред тази гледка, че все едно си идвах у дома. Луда работа. И макар, че вече знам, че няма нищо в скалите пак в мислите ми са потайности, Граала и древна мистерия. 

Пихме по едно кафе с кардамон в импровизирано кафене, порадвахме се на топлото слънце и решихме да се качим на терасата срещу Съкровищницата. Малко се ядосах, че местни водачи не ти дават да се качиш сам, за да си вземат техите 10 $ от всеки желаещ, но това беше до първите 10 метра от изкачването. Май нищо по-щуро и екстремно не съм правила досега. Все още се чудя на себе си, че успях и по-важното, че не се отказах след първото безумно препятствие, на което попаднахме. Самото изкачване е 100%-во скално катерене без никакво обезопасяване. Има поне три места, на които, ако не те повдигнат / изтеглят нямаш шанс да издрапаш. Имаше скални тераски, колкото да стъпиш с върха на пръстите на единия си крак. Изобщо екшън си беше. Опитно установих, че когато имам пред себе си тежко препятствие и се съсредоточа върху конкретната малка стъпка напред накрая успявам, вместо да гледам голямата картина и да се питам как да успея. Явно в това е тайната. Крачка по крачка и нещата ще се подредят. Вместо за 10 минути, за 20 сме на скалната тераса на 60-70 метра височина, а пред нас (под нас) са хората и Съкровищницата. Много съм горда от себе си. Много съм впечатлена от гледката и се наслаждавам на макс. В този момент не мисля за слизането.

А то не е по-малко трудно от качването. Но като дойде ще го мисля. Около 10 минути прекарваме в съзерцание и снимки и се отправяме надолу. Нетърпението да стъпя на ниско и използването на всяка част от тялото (буквално всяка) и след кратко сме отново на входа на града. Вече усещам цялото неблагоразумие на постъпката си, но съм доволна като дете, току-що направило беля. И изобщо не помислям каква мускулна треска ще имам съвсем скоро. Но на кого му пука? Аз преодолях себе си и се насладих на всичко, което бях решила, че ще видя в Петра. 

За четири години успях да видя три от новите седем чудеса на света - Колизеума в Рим, Мачу Пикчу и сега Петра. Ако трябва да ги подредя по изживяване за мен самата то безспорно първото място е за Мачу Пикчу, но веднага след него е Петра. Сериозно възнамерявам да направя поне 6 от 7-те като за Тадж Махал най не съм сигурна дали искам да го видя. Но Рио, Мексико и Китай са пред мен. 

Петра очаквах да е вдъхновяваща и тя не ме разочарова. Страхотно място. 

И дано понамалят магарешкия "автопарк", че много на обор го докарва на миризма Big Grin.