Празно ми е.

Опитвам се да те забравя. Да не очаквам дума или жест. Да свикна, че това е края.

Не ти се сърдя. Най-накрая осъзнах избора ти. И го приемам.

Няколко пъти се опитваше да ме изключиш от живота си, но аз бях толкова напориста (и глупава) и правех първата крачка. И ти, явно от неудобство, подновяваше контакт с мен. Сега обещавам да не досаждам. Ще съм тиха и безплътна. Невидима и няма. Научих си урока. 

Остана ми да се преборя с разочарованието си. И с отхвърлянето. Но и това ще стане. Просто отнема време. На малко хора съм искала да съм приятна и да ме търсят да бъда до тях. Изобщо не държа да се харесвам на всички. И по правило преценявам доста точно хората, към чието приятелство се стремя. С теб ударих на камък. Изгубих нюх и направих неправилна преценка. 

Извинявай за всичките напъни от моя страна за приятелство. Не съм искала да те притесня или нараня. Чувствам се ужасно в ролята на натрапница, защото не ми харесва. 

Трудно е да ми е празно. Това не е моя свят и това не е времето, в което искам да съм.

Но пък в живота ми (Слава Богу!) имам и такива приятели, които виждат нещо ценно в мен и искат да споделят част от себе си с мен. Затова не бива да съм неблагодарна и тъжна. Дължа им усмивка и радост в общуването. А ти....Ти бъди здрав и, ако можеш ми прости за натрапничеството. Сгреших...