Отдавна трябваше да оглушея за думите. Трябваше да съдя по делата. Не го направих, защото за мен има знак за равенство между двете. Ръководя се и в малките, и в големите дела от думите, с които съм ги започнала. Искам и се стремя да няма сблъсък между това, което казвам и това, което правя. Мисля, че се получава. Искам да давам еднозначни сигнали на другите около мен. По този начин не съм загадъчна, но не ми е драма. За хората, към които поемам ангажименти, аз съм прочетена книга. Ако са настроени за четене, де. За останалите съм никой и не искам да съм някой. 

Та водена от своите дела и разбирания имам сходни очаквания и от останалото човечество. Което, разбира се, е грешка. Хората са всякакви. Колкото си по-силен толкова си по-взискателен към себе си и съответно си почти толкова взискателен и към другите. Колкото си по-отдаден на някого и нещо толкова по-болезнено преживяваш почти неизбежните разминавания между очакванията ти и това, което реално получаваш в замяна на отдадеността си. Наскоро прочетох, че силните жени плачат повече и страдат повече именно заради високите си очаквания към останалите. Макар всички да си мислят, че силна жена = непукист / кучка / лишена от чувства жена това се оказва неправилно. 

Очакванията и стремежа към това всичко да се случва все по-добре няма как да намаля, но мисля да заложа на действията на хората и да не слушам какви захаросани приказки ми говорят. Ще се превърна в социално оглушала личност. И без това напоследък не съм в никой разговор, уж съм там, а няма никой. Малко се плаша като достигна до такова ниво на затваряне в себе си. Изгубвам чувствителност, изгубвам вкус и мирис. Сякаш не съм тук, поне душата ми не е. Но пък тя  е свряна в себе си и и е уютно, тихо и е, не я пришпорвам, не изисквам нищо от нея, оставила съм я на мира с моите планове. Признавам, че звучи леко дебилно (и може би е), но се омиротвирявам и май ми е добре.