Чувствам се притисната в ъгъла. Не съм свободна. Дните се точат кой от кой по-безсмислени. Все по-често погледът ми се рее в нищото, нищо не виждат очите, нищо не търсят. Апатия и сивота ме обгръщат плътно и съм като заек в дупка. А пред дупката стои лисица и просто си чака. Може би трябва да изляза и всичко това да приключи. Ще е някакво разрешение. За всички. 

Обзема ме тъга от нищо. Пропадам надълбоко в самосъжаление. И няма радост в летния ден. Днешният е като вчерашния и не по-различен от утрешния. Едно тотално безвремие. Дали така се чувства човек в края на пътя? Дали краят е близо? Мисля, че дори и страха си тръгна от мен. Все едно е какво ще стане. Уморих се. Да мечтая, да искам, да давам. Живецът в мен го няма. Амбиция, страст, дишане...нищо не остана. Няма за какво да отворя очи. Знам, че няма как да върна времето. Когато за някаква частица живот се чувствах жива. Беше отдавна. Май, че беше сън, измислица. Сигурно те нарисувах. А ти никога не си ме искал. 

Дори не ми се бяга. Къде да избягам от себе си? Няма такова място. Ако имаше хотел за души бих оставила моята там. За дълго. Завинаги. Нямам си никого, с когото да споделя мечти и реалности. Затова някак естествено спрях да мечтая. Толкова боли. Душата боли, а го усещам физически. Вероятно повечето ще ме набедят за неблагодарница и вероятно ще имат право. Но аз не преча на никого, не искам нищо от никого. Само да се спася от себе си искам.