Денят започва рано. С кафе на все още тъмната тераса. 

Седя и се взирам в нищото. Цигарата самотно догаря между пръстите ми. 

Имам да взема важно решение. Слава богу не е съдбоносно. Или поне не го усещам такова. Но съм леко изплашена. Дали ще се справя? Дали това е по-добрия път? Не знам защо ставам страхлива. Едва ли е, защото житейският ми опит нараства. Би трябвало този факт да ме прави по-уверена, а не обратното. Чувствам се все едно съм на самолет, с парашут на гърба и е дошло времето някой да ме бутне в нищото. Може да полетя. Може да ми спре сърцето от страх. Може да се разбия, защото парашута (и резервния) няма да са готови да се отворят. 

Или може би съм излюпваща се пеперуда. Това по ми харесва. Крилцата ми са нови и все още неуверени, но слънцето ще ги изсуши и ще мога да ги разперя в полет скоро. 

Иска ми се да не се провалям. Иска ми се да не падам. Искам да оправдая доверието в мен на хора, които видяха нещо в очите ми и решиха, че аз съм човека.

Може да се окаже, че страховете ми са напълно напразни. Може да се окаже, че изобщо не ставам. Всичко може. Но едно е сигурно. Аз ще опитам. Не мога да пропусна шанса да направя нещо различно, което да извади на показ нещо ново от мен. Трябва да се върви напред. Само  в това има смисъл. Никой не е успял да полети преди да е скочил. Няма да мисля за провали и несигурност. Ще мисля, че щом някой е повярвал, че мога, значи мога. Щом на пътя ми се е появила тази възможност значи е за мен. 

Момиче, стегни се. Изправи глава. Отвори или затвори очи, каквото предпочиташ. И скачай смело. Аз вярвам в твоето упорство, в теб. Просто бъди ти и нещата ще се случат. Дали е за добре или за зле само времето ще покаже.