В този слънчев трети март вместо на Шипка съм в Етъра. Така се подредиха нещата, че решихме да сме там. Тълпите хора, полицията и множеството ограничения ни отказаха от тръпката да сме на този епичен връх на националния ни празник. Била съм в Етъра преди много години. Някъде преди около 30. Тогава в спомените ми е останало, че това е един мини възрожденски град. Сега по-скоро бих го определила като мини възрожденски квартал на провинциално градче. Но пък и вече съм била на толкова много места, че е нормално да променя погледа си. В него време идвах от малко провинциално градче, в което дори не бях обикаляла крайните квартали. Кръгозорът ми беше малък.

Още по пътя денят обещава да е прекрасен. Топлите лъчи на слънцето огряват смело и по радиото звучи предимно българска музика. Ама не от модерната, а от т.нар. естрада. Златни хитове на безспорни таланти. Те ме връщат години назад. Извикват мили спомени за топло лято на вилата и ВЕФ -а на прозореца. Аз седя между лозите и се скатавам от земеделски труд, а Тоника СВ пее "Винаги двама". Всъщност песента май се казва "Приятели". И не съм чувала само нея, но тя определено извиква спомена за неделя, слънце, вила и старо радио.Smile

Толкова безгрижни дни, толкова простички неща. Детство. Време, в което дори и през ум не ми е минавало през какво ще трябва да премина, колко болки и радости ще трябва да преживея, как тотално ще се промени света ми. Хубаво време беше. 

 

Та пътуваме към Габрово усмихнати и галени от слънцето и по обедно време сме на входа му. Посрещат ни неустоими аромати на традиционна българска скара и песен на капчуци. Сядаме първо да хапнем под топлите лъчи. Усмихваме се и времето е тъй прекрасно. Пъстри съдове, вкусна и проста българска храна, никакъв лукс и простичко щастие.

Чаша чешка бира разваля патриотизма ми, но все ще го преживеяBig Grin. Подкрепени и отпочинали тръгваме да обиколим сокаците в Етъра с лежерна крачка. Капещите каменни покриви, покрити със зелен мъх са радост за очите ми. Песента на топящите се снегове много ми напомня за детството. Тогава улицата, на която живеех беше калдъръмена. Беше кална, но беше уникална. От старо време. Около моя рожден ден в повечето случаи беше такова времето. Капещо и пробуждащо за живот. Ранна пролет. Кокичетата са едва показали глави от студената земя, а аз искам да стоя навън без яке и да подскачам и тичам под течащите улуци. Тогава имаше много сняг в балканското ни градче. Имаше купища сняг и бузите ми бяха все нащипани от студа. Очите ми бяха два зелени смарагда от огъня, който гореше в душата ми, от нетърпението ми да опознавам света, да тичам, да лудувам. Бяха безгрижни времена. 

Не знам защо днес тези спомени ме завладяват. Сигурно остарявам. Но ми е хубаво. Няма тъга, има само малко носталгия.

 

От дюкяните надничат плетени чорапи, медни звънци, ковани амулети, дървени съдове и мартеници. Примамват ни сладки изкушения от едно време - захарни петлета, халва, локум. Мирише на байцвано дърво, на нещо старо, но хубаво. Малки къщички с подредени около тях нацепени дърва, дървени пейки и маси, стари каруци и инвентар за земеделието. Все едно се връщам назад във времето и чакам да видя по пътя мили момичета в пъстри носии, закичени със здравец и красиви със своите големи черни очи, които бързо свеждат като видят младите момчета. Очаквам да видя усмихнати младежи, които наперено крачат, за да впечатлят момите, но всъщност умират от страх да не се разбере как се страхуват да не бъдат отхвърлени от любимото момиче. Всъщност нищо ново под слънцето не се случва и сега, но тази картинка пред очите ми е доста по-различна от милите очаквания. Оглеждам се и виждам съвременните младежи. Все така преследвани от трепетите си, но сега се крият зад емотикони, телефони, пресилено безразличие и много грим и фалшива фасада. Не искам да съдя никого. Животът се променя, всичко върви напред, в някаква посока. Не е ясно дали към по-добро или пък не. Давам си сметка колко много се е променил живота за има - няма 100 - 150 години. Част от възрастните хора днес са живеели в детството си в подобни къщи. Яли са в дървени паници, возили са се на каруца и са носили опинки. А сега имат профили във Фейсбук и постват снимки от екзотични почивки в другия край на света. Моята баба не беше излизала извън България. Никога. Помнеше, че в града и са живеели турци и използваше доста турски думи в речника си. Плетеше вълнени чорапи и готвеше безумно вкусен качамак. 

Вярно е, че не съм живяла в къща с гредоред и голям дървен чардак, но около мен имаше подобни къщи и знам какво беше усещането. Винаги съм харесвала етнографските музеи - мирисът им, уютът на шарените черги и възглавници, огнищата и бакърените съдове. Ние нямаме  замъци като в други европейски държави. Но замъците са студени и недостъпни. Нашите бели варосани къщи с огромни тераси, накичени с мушкато са топли и гостоприемни. Уютни в своята простота. 

Такива мисли се реят в главата ми докато усмихната и мълчалива се разхождам из Етъра. Радвам се, че точно на този ден се върнах отново тук. Усетих българския дух и ми стана топло на душата от всичкото минало и всичките подробности, които са ни определили като народ през годините. Обичам я тази земя, тук е прекрасно и, ако сме малко по-позитивни и усмихнати, малко по-мили един с друг можем да живеем в рая на земята. Тук е сърцето ни и душата ни, тук са корените ни, родителите ни, децата ни. Тук ни е всичко. Тук и само тук можем да бъдем у дома.