Почти е съмнало. От терасата се вижда края на нощта. Само подранилите автобуси заглушават замръзналото шумолене на брезите. Градът бавно се събужда. Самотната шахматна дъска в двора е посипана с бял снежен прах. Студено е, но не щипе на бузите. Зимата само леко напомня, че не е свършила. Стоя на терасата и вдишвам  студения сутрешен въздух. И този ден започва. Обещава да е сив. Като предишния, но с лек нюанс по-бял. И този ден ще е лежерен, с чаша топъл чай, завита с меко одеало ще си чета за хората и техните съдби. Ще пробвам да се потопя във чуждите животи, за да не мисля за своя. Не ми се мисли, не ми се правят равносметки. Дори не ми се прави нищо конкретно. Рее ми се. Имам нужда от тишина в душата си. Имам нужда от мълчанието на света. Имам нужда сняг да затрупа предметите, за да мога да видя безкрая.

Сутрин вкъщи е много тихо. Като, че ли времето е спряло. Все по-често искам да започна деня тихо. Омръзна ми от забързаност, омръзна ми от графици, от обещания, от темпото, наложено от другите. Имам нужда от дни в тишина. От забрава. Имам нужда да бъда със себе си, да слушам само себе си. Да правя неща, които ме укротяват. Смиряват. Трябва ми мир с Вселената. Отказвам да водя войни с нея.

Разбрах, че все губя. Не искам да губя. Нито да печеля. От тези битки няма смисъл. Разбрах, че да съм жива е просто привилегия, не право.  И трябва да съм благодарна за това.

Разбрах, че всичко накрая се оправя. А, ако не се е оправило - то значи това не е края.