Често напоследък имам онези дни и нощи, в които си мисля, че пътищата свършват, че посоката е неясна и след няколко крачки се издига поредната стена и улицата е без изход. Дни, в които мъглата се стеле отвъд прозореца и душата не вижда изхода. Нощи, в които не мога да намеря покой за мислите си. Едно такова усещане за безпомощност и необяснима тъга.

Трудно е, когато опитваш  да залъжеш себе си, да търсиш заместители за липсите си и да усещаш, че тази лъжа не е достатъчно добра. Иска ти се да заровиш глава и, когато я покажеш всички проблеми и болки да са изчезнали с магическа пръчка. Но това не работи, никога не е работило. Болките трябва да се изживеят докрай, горчивите чаши да се изпият до дъно. Трябва да достигнеш до онова нещо, наречено катарзис, за да можеш да обърнеш гръб.

Казват, че получаваш това, което можеш да понесеш. Но дали е така?  Дали все някога не разбиваш сърцето си в преносния и в буквалния смисъл? Как да разбереш, че имаш сили да се пребориш в поредния рунд? Кога да се оставиш на съдбата и кога да се бориш? Къде е разликата, която ти помага да оцелееш? Колко загуби трябва да превъзмогнеш, за да разбереш кога е правилно да се откажеш? Защо чак след време осъзнаваш какъв урок ти е дал живота с някоя случка, а не, когато си в нея? Защо за някои неща продължавам да правя едни и същи грешки и не променям себе си и постъпките си? Какво ми липсва? Мъдрост? Търпение? Вероятно и двете. 

Иска ми се да приемам по-леко живота. Да не се замислям. Да не страдам. Да обичам нормално - тихо и скучно. Да съм доволна от малко и да не търся по-доброто, по-прекрасното. Но как да изневеря на себе си? Как да свикна да се храня с трохите? Как да усмиря духа и стремежите си? Изобщо възможно ли е да се превърна в не аз? И какво би станало тогава? Дали ще разбера, че съм добре и съм успяла? Дали ще се позная и този нов свят ще ме прави щастлива?