Душите ни са два самотника. Живеем с хора, смеем се и плачем. В сърцата си обаче сме сами. Сами на този свят. И болките ни са се свили в нас. Не знаем, ако плачем ще си тръгнат ли. Не можем да говорим за тъгата, така си мислим, че я няма. Но тя е тук - в очите ни намерила е удобно място да застане. Не искаме щастливците да ни помагат, не сме във техния прекрасен свят. Не можем да им кажем, че мястото едно е, но го виждаме различно. Опитваме се да не ни личи, че белези оставил е живота в сърцата и душите ни. И сигурно щастливците се хващат. На фалша и лъжата ни. Но ние знаем, че това е само и единствено лъжа. С която се опитваме да свикнем, за да оцелеем. Ако приемем, че лошото е вече минало си мислим, че денят ще стане по-щастлив. Така ли е? Не сме ли щраусите в този свят? Забили своите глави във облаци от самоизмама. И вярващи си, че така е вече по-добре. 

Не знам за теб, но аз не мога да се лъжа вече. Цинична станах с този свой живот. Все по-трудно му е да ме мами. Поглеждам го в очите и разбира, че знам, че виждам. И, че губя вяра. Това е края, може би. Не само на илюзията за нормалност. Това е края на прекрасната лъжа, че мога без душа и без любов да оцелея. И трябва да се вземат мерки някакви. Ще трябва някакси да се лети. Ще трябва да намеря сили. Не знам къде са, има ли ги още. Но трябва пак да се лети. Ще трябва някак да забравя какво е можело да бъде и да сваля товара на мечтите. Тогава може пак да полетя. Единствено със себе си да бъда, да няма мисли, нито тишини.