Кацаме в Хавана след 11 часа полет. Тръгнахме от писта, покрита със сняг. Минахме през сух и студен Мадрид (но с хора с топли сърца) и накрая се озовахме в мрачно и тъмно мазе в очакване на чекирания ни багаж. Първият ми досег с Куба не е вдъхновяващ. Изобщо. Докато се мотаем пред гишета, оглеждат ни критично надути митничари, които работят дори по-бавно и от нашите, навън вече е тъмно. На изхода намираме човек от фирмата-посрещач и той ни тика в ръцете малка брошура с най-важните дни и часове от престоя ни - кога и в колко часа някой ще мине да ни транспортира нанякъде. Намираме автобуса на паркинга и аз се отправям да търся вода. Първи сблъсък с мудността на кубинските нрави. След 15 минути чакане пред полупразна витрина и три жени срещу мен, които се борят с касов апарат си мисля, че съм станала невидима. Дали прелитайки над океана не загубих себе си?!?!Blink В крайна сметка се отказвам. Ще пием вода в хотела. Когато и да е това.

След поне половинчасово чакане групата за нашия автобус се събира и потегляме към хотелите. Пътят минава по слабо осветени улици. Почти не се виждат хора. А аз почти не мога да добия впечатление къде се намирам. Като сляпа съм. Нашият хотел се оказа последен. Изпратихме всички по живо и здраво и светът опустя. Шегувам се. Тъкмо успявам да чуя мислите си вече, че от толкова испанска реч наоколо вече не знам дали не полудявам. Ама много шумни тези хора, бре! И не спират да имат какво да си кажат. Този испански шум ще ме съпътства две седмици почти. Много е уморително, а нямам спасителни слушалки в себе си...Crying

Така изглежда най-дългата пейка в света

Хотелът ни е огромен. Стил "Соц". Съвсем досами булевард Малекон. Най-дългата пейка в света. Съвсем до океана. Този Атлантик няма нищо общо с онзи в Португалия. Там беше немирен, буботещ, сърдит. Сега е просто едно усмирено голямо море. Отвреме навреме някоя вълна се извисява над парапета, но това е по-скоро закачливо, отколкото мощно и сърдито. 

Огромно фоайе, мрамор и известна доза лъскавост...докато не усетиш миризмата на мухъл. Тази миризма ще ме преследва почти докрая на престоя в Куба. Някога този хотел е бил доста снобски, сега е леко позапуснат. Като правило не харесвам такива места. Сега водещо при избора беше да е пет звезди (за да докара някаква приличност) и да е близо до океана. В страни, които не са много развити петте звезди понякога трудно докарват три на европейските хотели. Този в по-голямата си част отговаряше на четири. Първоначално ми се струва, че е по-скоро кофти. Преди да видя останалото от Хавана. След това разбрам, че е бил от добре поддържаните. Не е голяма драма. Нали сме там за едното спане и душ.

Сядаме на лека вечеря на барбекю ресторанта до басейна и вдишваме от влажния хавански въздух. Чак сега мога да се отпусна. Дългите полети са уморителни за мен. Седенето на едно място с часове и ограничените възможности за правене на нещо ме изнервят. Прочетох "Зелените хълмове на Африка", разхождах се, говорихме си, хапвах, пих и времето не минава. Спането не е кой знае каква опция, защото не е удобно и се схващам, пък и полетът е изцяло през деня, светло е и не ми се спи. При пристигането вече съм безкрайно уморена и от часовата разлика, но си казах, че ще опитам да се нагодя на режим спане още от първия ден и ще устискам да си легна по хаванско време. Докато хапвам душата ми спи. По българско време е някъде между 3 и 4 през нощта. Устоявам донякъде на биологичния си часовник и не заспивам седнала на масата. 

За утре планираме да се възползваме от офертата да направим панорамна обиколка на Хавана с местния екскурзовод. 

Бях чела пътеводителя за Куба и бях наясно, че няма кой знае каква история или забележителности в Хавана. Имаме два дни тук и ще опитаме да свършим няколко неща - да отидем в кабаре "Тропикана" (за него в друга тема), да пийнем по питие в една от двете любими кръчми на Хемингуей (ако намерим и двете най-добре) и да усетим духа на Куба. Каквото дойде в повече е добре дошло. Нямаме програма максимум, лежерно ни е и сме на вълна "мотаем се наоколо". 

Срещата с екскурзовода е интересна. Ние испански не знаем. Той английски грам. Накрая намираме някаква малка допирна точка с руския. Установявам, че тук, за разлика от Петербург, руският ми е ужасяващ. Постоянно бъркам думи. Намесвам български, английски. Изобщо невъобразима каша. Какво ще ни разказва днес на панорамната обиколка нямам идея. Ще е забавно. 

Минаваме покрай другите хотели и събираме още хора. И отново зазвънява испанска реч. По микрофона в автобуса и около нас. Не знам защо, но този език ми е дразнещ слуха. И в комбинация с кресливостта на ползващите го става нетърпимо на моменти. 

Първо минаваме покрай американското посолство. На площад пред него има много пилони. Като гъста гора са. И някакъв подиум. Питам екскурзовода какво е това и той преспокойно ми казва, че е място за речи и антикапиталистически митинги. Под носа на врага Америка. Много идеологично. В края на този импровизиран площад има статуя на Хосе Марти с дете на ръце, който сочи към сградата на посолството някакси обвинително. Леко ме досмешава, но запазвам коментарите за себе си. Като цяло през целия престой ще усетя една такава липса на желание изобщо да се говори за държавното управление, за идеите и за революционерите. Това е тема табу. Екскурзоводът ни само си позволи да ни попита как е сега икономически в България, на което ние отговорихме, че е категорично по-добре и той спря до тук.

 

По широки булеварди минаваме, за да спрем на първа спирка - Plaza de la Revolucion. Огромен площад. Огромен монумент и паметник пред него на Хосе Марти. И срещу него две министерства - на вътрешните работи и на информацията. На това на вътрешните работи стои емблематичния образ на Че и фразата "Hasta la victoria siempre" ("До вечната победа"), а на другото на поет, близък на Кастро. Екскурзоводът ми казва кой е, но за мен звучи абсолютно непознато. И допълва, че не е Бин Ладен. Чак тогава забелязвам сходството. Явно преди нас е имало по-наблюдателни туристи и са го питали дали това случайно не е образ на така известния терорист.

Задавам един важен за мен въпрос - дали можем да се качим на монумента за панорамна гледка към града и получавам потвърждение, че е възможно. Утре ще дойдем, за да го направим. Няма как Big Grin.

Минаваме покрай хотели и университета и започвам да усещам разрухата, да виждам как с времето красиви постройки в колониален стил са оставени да се рушат. Вярно е, че скоро през Куба мина ураган. Вярно е, че е остров и има влага. Но всичко наоколо говори за едно около петдесетгодишно занемаряване. Тъжно ми е. Пиша тези редове и гледам снимките, които направих. Давам си сметка, че подсъзнателно съм снимала малкото красиви и запазени сгради. Разрухата не съм я документирала. Сякаш, ако я няма на снимка и ще избледнее спомена с времето. Ще си спомням само слънчева Куба с нейното лежерно безвремие, с тихия джаз, който се чува от баровете, с аромата на хубава "Cohiba" и с леденото свежо усещане от дайкири по небцето. Вероятно след години така ще стане, но сега споменът е още жив.

Около площада има спрели много ретро коли. Една от емблемите на Куба. Част от тях са изцяло за туристите. Боядисани много цветно с доста преобладаващия нюанс на бонбонено розово. Имаш чувството, че си на снимачна площадка в Холивуд и се снима някакъв филм с жени с рокли на точки и лента на точки в тупираните им коси и всичко е едно такова захаросано...Като в ретро реклама на  Coca Cola. Има и друг вид ретро коли. Не толкова лъскави, но поддържани. С тях наистина хората се придвижват навсякъде. Говорим си, че мирише особено на бензин. Както едно време в БГ, когато имаше Лади и Москвичи и дотам. Не можахме да решим дали колите от онова време обработват по различен начин горивото или пък технологията му на производство тогава и сега е различна. Но е факт, че в България днес мирише различно. 

Качваме се отново в автобуса и потегляме към старата част на Хавана.