Във вихъра на странен танц дърветата събличат свойте дрехи. Летят феерии от цветове. И се разстилат по земята. Основно в жълто. Мъничко червено. Оранжево за разнообразие и тук-там зелено. Слънцето гали нежно тези листа-цветчета, играе си с кората на дърветата и прави всичко по-златисто топло. Има едно такова лежерно безвремие преди ноември да посивее и оловото да се настани на небето. Казват му циганско лято. Аз бих го нарекла балният сезон на земята. Пременени в цветни одежди дървета и храсти танцуват, полюшвани от лекия ветрец. И както балерините разпиляват пера по сцената след неудържимия си танц, така и дърветата разпиляват цветове ден след ден. Отгоре вместо полилеи от кристал с милиони светлинки им грее Слънцето с милион лъчи. А вятърът нашепва мелодията, задава ритъма на танца. Ту лек, лежерен валс, ту неудържим кадрил. 

А аз съм там някъде. Малка точица във вселената от вихрени багри. Широко отворила очи и залепила широка усмивка на лицето. Обърнала съм взор нагоре и се завъртам лекичко, унесена от танца. Тези цигански шарени и уютно топли дни омиротворяват душата ми. Като чаша дъхав чай и бисквита с канела. Прегърнала съм себе си и се обичам. И ми е цветно, и очакващо. Тук няма край, а само вихрен танц. Един безкраен кръговрат с все същите герои. 

Сега танцувам валс. Не бъркам стъпките. Защото съм със себе си. За утре имам може би танго - със две напред и малка стъпчица назад. Червени багри, чаша вино и тъй типичното ми нетърпение. И много, много страст. 

Навън е циганското лято. Душата ми е шарена по цигански и леко и е, и танцуващо...