Отдавна ми се чете българска проза. Реших да проверя как е хваления напоследък Константин Трендафилов и си взех романа му "Затворисърце". Отдавна не ми се е случвало така да ме грабне книга, че да не мога да я оставя и за миг. Може би намерих нещо от себе си в съдбата на героите или си мислех за теб...

Не минава ден да не мисля за теб. Тихо и тъжно. Не знам как си. Не мога да попитам. Ти ми даде да разбера, че не искаш да бъда част от живота ти, от проблемите ти, от тъгата ти. Аз го приех. Това си ти, така искаш. Така да бъде. Мога да мисля с добри чувства за теб и да се моля да се справяш с всичко, което ти се случва в момента. Опитвам се да не мисля много. Когато не мога да помогна, а ми се иска, се опитвам да  се отдалеча, за да не страдам безсмислено. Такава съм...глупачка. Като Тони в романа...И той мислеше, че да пожертва 16 години си е струвало, за да може любовта му да има по-добро бъдеще. Само, че тя не искаше това бъдеще, искаше си блатото. И да, никой за нищо не го е молил. Затова и, когато загуби очакванията си не му остана нищо. И си отиде. От този живот и този свят. Някои хора все в някакъв момент се оказват непригодни и животът ги сдъвква и изхвърля.

Другият, обаче, Юли. Той е повече за съжаление. Заради самотата му. Вродената му самота. Както и започва разказа, така и завършва, със затвореното му за света, хората и любовта сърце. Този абзац ме впечатли много:

"Проблемът ти, Юли, е, че ти винаги си бил и ще бъдеш главният герой в твоите истории. Легендата за Затворисърце - човека, който спираше да чувства с щракване на пръсти. За теб другите хора не са истински - те спокойно биха могли да са плод на въображението ти. Те са някакви статисти.

.....

Всяка история има толкова гледни точки, колкото и героите в нея, но ти виждаш само една версия - твоята. Знаеш ли защо цял живот си бил толкова самотен? Защото винаги си бил сам. Сам на целия свят."

Самотата, смятам, винаги е била личен избор. Можеш да си сам и да не си самотен и обратното - с много хора около себе си, но самотен в сърцето и мислите си. 

Сигурно нямам право да говоря така. Сигурно само с мен си затворил вратата. Сигурно наистина съм натрапница. Искам да вярвам, че имаш близки и приятели, които са до теб в ужасния момент. Искам да вярвам, че има кой да те утеши. Че имаш рамо, на което да плачеш. Искам да вярвам, че сърцето ти не е самотно. Искам да вярвам, че споделяш с някого болките си, за да ти олекне.

Искам...но не ми се получава.