След полета над Наска вчера днес предимно ще пътуваме. Около 600 км на юг до градчето Арекипа покрай бреговете на Тихия океан. Наричат Арекипа белият град. Разположен е в подножието на вулкана Мисти, на 2800 м надморска височина. Пътуването е приятно поне до повече от половината път. От моята страна се вижда океана. Спираме няколко пъти да се полюбуваме на вълните, да видим разлома, където плочата Наска се подпъхва под Южноамериканската плоча. 

За жалост почти към края на пътуването ми става много зле. Отначало не мога да разпозная симптомите на суроче, защото си мисля, че е твърде рано да се случва. Оказах се първата покосена от височинната болест. Явно за един ден прехода от 0 до 2800 метра ми дойде твърде много. Цяла нощ не мога да спя нормално, а на сутринта ми трябват много усилия, за да стана от леглото. Усещането е смазващо. Никога не съм се чувствала така комплексно зле. 

В Арекипа разглеждаме манастира "Санта Каталина". Това е своеобразен град в града. В него са живеели жени с различен социален статус. Има просторни апартаменти за богати девойки със своята прислуга, има и спартански килии за по-бедните. Всяко второ момиче в семейството е било обричано на църквата. Цветовете на сградите силно ми напомнят Рим. Не мога да се насладя на този комплекс. Не е моето място. Може би, защото ми е зле. Просто ми се иска да си легна, нищо повече. 

След два часа разглеждане на Арекипа се отправяме още по-високо в Перуанските Анди - на 4910 м височина! Не знам как ще оцелея.

Високото плато

По пътя предимно спя. Спираме на едно място за почивка, за да изпием първия си чай от кока и Мануел да ни обясни как да дъвчем листата на това растение. Чаят става за пиене, особено в комбинация с муня. Не знам дали помага всичко това в борбата с височинната болест. Факт е, че по тези географски ширини откакто свят светува се ползва коката, за да облекчат хората симптомите, възникващи от липсата на кислород.

Потегляме отново на дълъг път. Налага се да получа кислород и ползвам маска за пет минути. След това се чувствам една идея по-добре. Усещам от време на време, че буса спира, но нямам никакво желание да слизам да снимам. Спя. 

Накрая се настаняваме в едно много самобитно място - всеки в отделна къщичка, обзаведена в индиански стил. Хапвам с много усилия супа от киноа и отново спя. Надявам се утре за Колка каньон да съм малко по-добре. Поне да мога да стоя на краката си.

 

Андите

Тук "топлото гнездо" звучи меко казано неуместно

Според книгата на рекордите "Гинес" Колка каньон е най-дълбоката клисура в света. Два пъти по-дълбока от Гранд каньон и доста по-неизвестна от него. Второто е по-скоро плюс, защото няма тълпи туристи и можеш да се насладиш на тази неземна красота на спокойствие.

Станали сме много рано. Това тук е най-нормалното нещо. В осем часа сме застанали на ръба на скалите и чакаме кондорите. Тези птици с размах на крилата три метра по това време на годината са тук. Научаваме, че живеят около 75 години и когато им дойде времето да напуснат този свят се издигат на 7000 метра височина и просто се отпускат, за да паднат свободно към земята. Малко депресарско звучи, но така бил свършвал живота им. Поне според Мануел. Трудно ми е да отлича измислиците от фактите, които ни говорят местните водачи. 

Не чакаме дълго и поне двадесетина кондора закръжават наоколо. Успявам да снимам, но кадрите не ми харесват особено, слънцето не грее от подходящата страна. Цветът на перата на птиците зависи  от възрастта им. Когато са възрастни той е черен с бели краища. Докато са млади перата кафенеят. Кондорите са моногамни. Стават полово зрели на 5-6 годишна възраст и когато изберат партньор той е доживот. Хм. 

Имат интересна симбиоза с лисиците. Когато кондор забележи храна на земята той започва да кръжи над нея. Изчаква да дойде лисицата. Ако тя помирише храната и започне да яде значи месото е прясно и кондорът отлита. Ако лисицата се намръщи и се откаже от плячката това е сигнал за кондора за вкусна храна.

 

Бейби алпака в компанията на стопанката си

Кондори в полет

Колка каньон

Връщаме се леко назад по пътя за Пуно. Отново ще преминем височината 4910 метра. Този път мога дори да сляза и да се снимам на това високо място. Най-високото, на което съм била (ако не броим полетите в самолет на 10000 метра ;) ). Природата тук е сурова. Почти няма растителност. Андите са голи. Те са сравнително млада планина, която освен всичко друго е и доста висока. Малко кактуси и треви и това е всичко. Според водача ни за това време от годината даже е повече зелено, отколкото би трябвало да е. Пръст имало глобалното затопляне и обилните валежи. Аз лично нямам нищо против. Така наоколо е по-красиво.

Вулканично е по тези места

По път към Пуно