Езерото Титикака е най-високо разположеното плавателно езеро в света, на 3800 метра надморска височина. Ще го видим от две държави - от Перу и от Боливия.

Днес е деветия ден от нашето пътуване и ще преминем боливийската граница. Тя би изглеждала доста условна, защото от двете и страни живеят хора от племето аймара, които просто административно изглеждат в две държави, ако не беше намусения съвсем умишлено граничар от боливийска страна, който рязко ни напомни, че влизаме в полицейска държава. Попълваме имиграционните си карти и тихи се подреждаме пред неугледно гише за печат. Ако имаме глупостта да загубим малката имиграционна хартийка няма да можем лесно да се върнем на другия ден в Перу. Затова я прибираме грижливо. Успяваме без проблеми да преминем контрола и намираме автобуса, който ще ни отведе до острова на Слънцето.

Според легендата от дълбините на езерото е родено Слънцето и белия брадат бог Виракоча. На Исла дел Сол (острова на Слънцето) са родени първите инки - Манко Капак и сестра му, която му е и жена, Мама Окьо. От тук започва историята на една велика цивилизация. По заръка на Виракоча Манко Капак и Мама Окьо взимат жезъла, който той им дава и тръгват на пътешествие за намиране на най-подходящото място, на което да го забият и да заселят народа си. Това място се оказва Куско. На острова има запазени инкски руини в комплекса "Инти Уата". Местният водач ни обяснява каква е идеята на една ниша в светлището, в която са заставали местните с дясна ръка върху сърцето и лява върху долната част на корема, за да се молят за плодовитост. Даже нагледно го демонстрира на момче от групата, на което после пожела поне пет деца. Младежът попита дали трябва да са от една майка, защото му изглеждало смущаващо, а ние щедро му разрешаваме да се сдобие с толкова наследници, независимо от колко жени. Wink 

Част от групата се отправяме на малка обиколка из острова, за да разгледаме инкските градини, Извора и Стълбището. Друга част, които в момента страдат от суроче (височинна болест) ще ни изчакат в лодката в близост до мястото, на което ще обядваме. Аз вече трети ден също съм с пълен набор симптоми, но вървя към подобрение и се решавам на разходката, за да усетя инкския дух. Минаваме буквално покрай засадени с бакла и киноа тераси, по улици, по които вървят усмихнати деца и лами. Натурално. Преходът не е нещо особено като катерене или разстояние, но аз съм доста уморена на моменти. Тук кислородът наистина не достига. Всяко движение изисква двойно и тройно повече усилия. Но пък каква гледка! Душата ликува. Усмихвам се на наситеносиньото езеро, на величествените Анди в далечината, на зеленото наоколо, на цветята и пчелите. Ако бях поет сигурно щях да успея да предам тази красота с подходящите думи, но аз съм скромен пътешественик с любопитни очи и това са ми възможностите. Ще се опитам със снимки да ви потопя в атмосферата и красотата на природата тук.

Завърнахме се от Боливия и предстои да видим Титикака от перуанска страна. Ще посетим островите на уросите, живеещи на плаващи острови от тотора в езерото. От тази тръстика изграждат самите острови, на които живеят, къщите си, а също така и лодките. Тотората става за ядене и дори лекува някои болести. Една идея съм разочарована, но все пак проявявам разбиране, защото острова, на който ни водят е по-скоро презентационен, т.е. все едно сме на театър и урусите поставят пиеса за това какви са домовете им, носиите, пещите, поминъка. Но на практика това не е остров, на който това семейство живее постоянно. Истинските острови и жители са по-навътре в Титикака и не желаят да бъдат притеснявани постоянно от туристи като нас. Разбираемо е. Но изчезва елемента на натуралност.

Студено е и ръжи ситен дъждец. Облечена съм като за температура -15 градуса и пак ми е студено. Нямам никакво кръвообращение в крайниците при тази надморска височина. Едно цветно момиченце на видима възраст 2-3 години ходи босо по тръстиката пред мен. Става ми още по-студено. Всички са боси и се шегуват с нас, че като им застудее просто промушват крака под пластовете тръстика и така се стоплят. Тези хора просто са генетично различни от нас, имат в пъти повече от нас червени кръвни телца, по-голямо сърце и бели дробове. Пригодени са за живот във Високото плато. Заради количеството еритроцити в кръвта цветът на кожата им изглежда махагонов. 

След като изслушахме разказа за поминъка и навиците на племето се качихме на тръстикова лодка, за да отидем до съседния остров, на който да изпием по чай от кока и да хапнем нещо, което много наподобява мекица. С нас се качиха всичките дечица. Едно от тях ни предлагаше да разгледаме и евентуално да купим негови детски рисунки. Не беше на повече от осем години и рисунките не се различаваха от тези на връстниците му в България. Една от групата реши да вложи средства в този бъдещ Пикасо Cool. Повече от щедра е, а детенцето е щастливо.

Не прекарваме много време в Титикака днес, времето е кофти и не ни предразполага, а освен това имаме и сгъстена програма за изпълнение и трябва да потегляме обратно с моторната лодка към брега. Едва се докоснахме до красотата на тези сини води.

Цветното бъдеще

Този вдясно е художника ;)

Посрещнаха ни и ни изпращат с песен

Тези фотоволтаични панели ми бяха в повече...