Изключително негостоприемно място, в сравнение с което лунната повърхност направо е за предпочитане. Голо пространство, безкрайни километри пустош, през които най-оживеното място е Панамериканската магистрала, като за нея определението оживена е доста условно. Но това е мястото, което е било платното на незнайни художници, решили да оставят следа със своите геоглифи. Тези гигантски рисунки продължават да изумяват всички с идеята и предназначението си. Знае се как са направени и се знае защо са се запазили. В пустинята тук върху пясъка има фин слой камъчета. Той пречи на пясъка да се издига, акумулира слънчевата топлина и създава защитен топъл слой, за да не могат планинските ветрове да разместват песъчинките. Освен това в почвата има и известно количество гипс, който в съчетание с утринната роса съвсем държи рисунките във вида, в който са направени преди около 2000 години. Нарисувани са ръчно, като е остърган горния слой на пустинята докато се стигне до бледожълтата скала отдолу. Остава загадка как са направени така перфектно прави тези линии на ръка, при положение, че някои от тях са дълги по осем километра. За да се запазят помага и факта, че по тези места почти не вали. На десет години се събира дъжд колкото от лек половинчасов ръмеж. Има два типа рисунки -  на фигури и на линии. Смята се, че линиите са направени по-късно. Някои от тях минават върху фигурите.

Малко преди началото на Втората световна война една математичка бяга от Германия, несъгласна с всичко, което се случва там. Това е д-р Мария Райхе. Тя започва работа като учителка на децата на немски дипломат в Перу. След време той напуска страната, а тя започва да работи в кафене. Там разбира за първи път за линиите на Наска от д-р Пол Косок и отива да ги види. По време на престоя си в Перу д-р Райхе се набожда на кактус, пръстът на ръката и се инфектира и се налага да бъде отрязан. Когато вижда фигурата на пилето с ръце, едната от които е с четири пръста, а другата с пет, тя решава, че това е знак от съдбата и това отключва импулса и да изучава този феномен. Прави го повече от 40 години със страст и ентусиазъм. 

Пристигаме на малко летище близо до градчето Наска. Първо ни претеглят на кантар, за да могат да ни разпределят по самолетчетата. После плащаме някаква символична летищна такса и ни извикват за качване на борда. Сега като го пиша ми е доста смешно, защото борд е доста преувеличено за тези малки летателни машинки, в които едва се побираме пет човека, а тези високи над метър и седемдесет се чудят къде да сложат краката си. Вътре ни подреждат в някакъв ред, който са изчислили, че ще е балансиран самолета с нашите килограми. Тежките отпред, по-леките отзад. Слагаме шлемофоните и чуваме указанията на единия от пилотите. Как ще ни показват фигурите вляво и вдясно, какъв ще е маршрута на обхождане и накрая, но не на последно място по важност къде са торбичките за повръщане. Последното не ми харесва, но съм чувала достатъчно за това колко е възможно да се случи. 

Излитаме с такова тресене и вибрации, че почти не ми се вярва, че ще можем да се отлепим от пистата. Успяваме, обаче Cool и литваме към голямата загадка на пустинята. Отначало се виждат хълмчета с нещо като реки по тях, аз съм много впечатлена от релефа, засега летим хоризонтално и всичко е наред. Първата фигура, която успявам да заснема е на астронавта. Наистина не знам какво би могло да е това изображение, ако предположим, че линиите и геоглифите са древна система за напояване, каквато е една от хипотезите. И макар, че не съм фен на научната фантастика си мисля, че тук може да се приложи и някакъв извънземен елемент в теориите. Мария Райхе разбива теорията, че линиите са летище за кацане на извънземни кораби с довода, че в тази почва няма как да кацне кораб и да не потъне. Може би кораб, направен с познатите на нас материали не би могъл, но с други съставки от космоса ... кой знае. Гледаме от високо маймуната, колибрито, кита, пилето, дървото, паяка, кондора. Вече не знам кое е горе, кое е долу. Малкото самолетче се накланя ту наляво, ту надясно. В някой момент сме почти под ъгъл 90 градуса. Трудно ми е да се справя с усещането в корема си, но дишам дълбоко и се опитвам да гледам право напред та дано нещастния ми вестибуларен апарат успее да се съвземе и да оправи навигацията ми. Цялото пъуване трае около 40 минути и за това време успях да видя каквото трябваше и да не използвам торбичката, поставена на седалката пред мен. Никой от групата не ползва торбичката си. Ние сме печени Wink.

Захождаме за кацане, което се оказва доста меко, имайки предвид ужасното излитане. Следва печат в паспорта, че сме летели над линиите Наска и сертификат за успешен полет, който ни го раздават усмихнатите пилоти на слизане. Ще ми трябва време преди вечеря, за да успея да хапна изобщо нещо. В корема ми е хаос и само като помисля за вечеря и ми става много зле. Докато се настаним в хотела и намерим ресторант се надявам всичко да се подреди и да се насладя на храната и вкусната местна бира.

Колибри

Платото Наска в цялата му прелест

Спирали, линии

С едно от двете малки самолетчета ще летим