Вятърът огъва клоните навън. Води битка с тях. Иска да ги пречупи. Не буквално, а просто да ги подчини. Едно не може да разбере - че с неговата сила по-скоро ще ги окърши, отколкото да полегнат смирено. И дори да загубят битката те просто не могат да постъпят иначе. Това усещат с всяка клетка от себе си, това могат да направят. Интересно е как вятърът не може да спре да бъде себе си, въпреки, че носи унищожение. А дърветата не могат да направят компромис, въпреки, че това им носи осакатяване и смърт понякога.

Да, след първото изречение не говоря за природата. Просто ми дойде аналогията, защото стоя на отворен прозорец, не мога да заспя и мислите се лутат като пощурели. Огънала съм се до последен предел. Трябваше сериозна сила, защото не съм лесна, но съм на път да се счупя...На повече от две парчета. Отвсякъде. Не ми останаха сили. Не ми остана воля. Не мога да се позная. Сякаш се гледам отстрани и виждам човешка обвивка без съдържание.

Не ми остана причина да упорствам.

Оставям се на вятъра. Да прави с мен каквото иска.