Ще започна този път да пиша не хронологично, а според това доколко съм се развълнувала от мястото, хората, събитията...И в унисон с казаното няма как да не започна с Мачу Пикчу. Тази моя мечта да го видя е с голяма давност. Исках да отида там поне от десет години. И ето ме във влака от Олантайтамбо (дано го пиша правилно) към мечтаното място. Ранен влак със стюарди, рисунки на кока по стените и прозорци на покрива. Отвън се развиделява едва - едва, движим се обградени от растителност, което е леко необичайно за погледа ни след толкова дни във Високото плато на Перу. Тук-там се мяркат къщи и животни, които доста самотно си живеят. Хапваме тихо от пакетите с храна и тръпнем в очакване да изминем бързо тези 65 километра. Видели сме много от тази земя до момента, научихме много за различните култури, развивани тук преди инките. Научихме много и за инките, за вярванията им, ритуалите и свещените им места. Опитахме храната и въздуха на различни надморски височини, но въпреки всичко очакваме да сложим черешката върху тортата - да видим тайнствения Мачу Пикчу.
Малко повече от час и влакът спира. Остава да хванем автобус за около петнадесетина минути придвижване и ще видим как ще се почувстваме.
Влизането става с билет и паспорт. Уж строги проверки, но багаж не проверяват...Добре, че няма психопати.
Влажно е, с дъждобрани сме и вървим в индианска нишка. Някой започва да тананика мелодията от "Индиана Джоунс". И точно в този момент пред очите ми се изправя Уайна Пикчу и в полите и вълшебния град - Мачу Пикчу. Някой  изпразни душата ми от съдържание. Гледам пред себе си и не искам да мигвам. Да не пропусна мига. Никога досега не съм се чувствала така. Сърцето ми е изпълнено с благодарност, че краката ми ме доведоха до тук. Искам да се ощипя, за да съм сигурна, че не сънувам. Вече нищо няма значение - нито това, което някой ми говори, нито хората наоколо. Аз се чувствам щастлива на най-вълшебното място в света. Нямам нужда да споделя мига. Той си е за мен. Мога да стоя тук и да се взирам пред себе си часове.
Много ми е трудно да се разплаквам от положителни емоции, но сега имам буца в гърлото и очите ми плуват. Това е едно сладко страдание. Удовлетворение. И тъга.  И всички тези емоции не са свързани точно с инките, историята или археологията. По-скоро са свързани с голямата ми мечта да откривам, да се потапям в мистерии, да предизвиквам себе си, да тествам пределите на ума и тялото, на възможностите. С всяка стъпка напред, с всяко преодоляно стъпало ставам повече аз, ставам смела, обичам се повече.  Давам си сметка колко прекрасни неща мога да преживея, вярвам си повече, че ще успея. Сама съм, но не ми е самотно. Аз съм част от този свят и сърцето ми бие в хармония с него. Обичам деня и нощта.Обичам тишината в тъмнината и ритъма в делника. Искам да живея и да разбера повече за света. Искам да усетя различните пясъци и да потопя длани и стъпала в различни реки. Да ме огрява пустинното слънце и да ме мокри дъжда в джунглата. 

Ще добавя и малко факти и обяснения за това място. Малка част от наученото, която за мен е била по-интересна, за да не ви досадя с много история. В началото на 20 век Хирам Бингам е заведен до това вълшебно място от местно дете. Само мога да предполагам какво е изпитал в първия момент, когато го е видял. Всички тези постройки, запазени от времето на инката Пачакути, тези зелени тераси и стръмни върхове наоколо, които те отвеждат назад във времето, та чак до 1500 -та година. Било е "Уау!" WowПървоначалните му предположения в много посоки сега са отхвърлени - като например това, че намерените кости са само на жени и деца. Той е предполагал, че мъжете са воювали с испанците, за да защитат неприкосновеността на града и затова в него накрая са останали само деца и жени. Сега е доказано, че не е така. Просто той не е отчел чисто антропологичните специфики на местните индианци, които са дребни - около 150 - 160 см, а на практика не е и имал как да тества с помощта на науката в онова време костите. Затова е изградил погрешна хипотеза.

Говори се, че в града са живеели около 700 души. Днес ежедневно го посещават 2500. Поради натоварването има опасност града да пострада и част от терасите да се срутят. Затова правителството обмисля варианти той да може да бъде наблюдаван само от хеликоптери и да се спре наземния достъп. Ако искате да стъпите на тази земя побързайте! Cool

В Мачу Пикчу се намира храма на кондора. Едно от трите свещени за инките животни заедно със змията и пумата. Инките са имали навика да вграждат строежите си в околния свят. Използвали са релефа и са доизграждали стени. По същия начин са постъпвали и с племената, които са покорявали - канили са ги да присъединят своите божества към бога слънце и по този начин миролюбиво са опитвали да разширяват влиянието си. Макар, че не всеки път се е получавало. На Мачу Пикчу има две естествени скали, които напомнят крилете на кондора. Клюнът му е допълнително поставен камък на земята. Казват, че от Уайна Пикчу се вижда как целия комплекс има формата на кондор. Не мога да го потвърдя или отрека, защото не съм се качвала там. Режимът за достъп е по-строг и мястото е по-опасно. Поне три месеца по-рано трябва да се заяви билет за достъп до там. На ден се катерят 200 души като всеки подписва декларация, че на своя отговорност се изкачва по тежкия планински терен. На качване се подписва в книга и на слизане също. Имаше хора от групата, които съжаляваха, че са изпуснали възможността да го направят, но аз не бях от тях.

 

В дъното къщата на пазача
Отблизо - хора, дошли да се любуват на магията на мястото :)

Терасите, върху които са отглеждали различни селскостопански култури и цветя

Храм на слънцето