Тъжно е, когато знаеш какво да направиш, но сърцето ти не иска. Боли, когато душата и ума ти са на различно мнение. Кого да послушаш? Ако послушаш сърцето ще избяга съня, ще полудеят мислите. Ако послушаш разума ще разбиеш сърцето си, няма да можеш да спреш сълзите. 

Сърцето напоследък ме води от болка на болка...Разпилях се. Не знам коя съм. Ден след ден едно по едно нещата губят смисъла си. Ден след ден губя надежда, че пътя е правилен. Все едно свободната ми воля е изчезнала и краката сами ме водят нанякъде. И аз не знам къде. Нямам и живеца да разбера, да се противопоставя, да бъда себе си. Размивам се в сенките, губя се. Тека нанякъде без да знам в море или блато ще свърша пътя си. Безразлично ми е. Не виждам нещо в дните, което да ме кара да променя посоката. Няма посока към никого и нищо. Няма никого и нищо. Само сиви сенки в сумрак. И това пропадане, което все по-често сънувам. Едно безкрайно пропадане в нищото. Винаги се будя уплашена след този сън. Уплашена, защото падането няма край, защото няма болка, но не предлага нищо, за което да се захвана, ако реша да оцелея. Просто едно нищо, в което политам надолу. От малка сънувам все такъв сън, когато се чувствам в безпътица като сега. Усещането, че искаш да избягаш от себе си и живота си е ужасно, защото е неизпълнимо, а стигаш до него, когато си крайно отчаян. Когато целия ти жизнен опит, всичките ти мисли и идеи не могат да ти помогнат да намериш решение.  

Все пак ще се опитам да послушам разума. Крайно време е да му дам шанс, защото сърцето ми не ме отведе на по-добро място. Запътило ме е директно в ада...и няма път назад.