Не търся спасение в миналото. Не търся сила там, не търся решения. Свикнах да се примирявам с грешните решения. Спомените са изтикани в някакъв ъгъл и много рядко изваждам по някой. Говоря за всички спомени -  хубавите, и лошите. Мисля за утре, за това какво мога да направя, да видя, да усетя. Съсредоточила съм се в стъпките, които ме водят напред. Винаги така става, когато ми е трудно. Вторачвам се в това да си поема дъх, да направя крачка напред, да отворя очи в поредната утрин. Малки крачки, малки победи. Опитвам се да не задавам въпроса "Защо?". Той понякога може да те убие. Насочвам въпросите си другаде. Къде да бъда? Как да отида до там? Давам си сметка, че има дати и събития в живота ми, които целенасочено отказвам да запомня. Сигурно има някакво обяснения я на Юнг, я на някой друг специалист. Не запомних датата, в която загубих майка си. Това е сериозно. Не я знам. По едно време я записах, защото ми трябваше за някакви бюрократични неща. Не я знам и днес. Дори не съм сигурна за месеца...Но много ясно си спомням чувството, което изпитах, когато разбрах, че е болна. Тогава преживях загубата и, бях сигурна, че ще я изгубя. Последващите месеци са някаква подробност. Не знам защо сега мисля за това. Точно днес...Сигурно, защото се е случило някъде по това време на годината. С нейната загуба съвсем станах корава за някои неща. Станах по-безкомпромисна в някои решения. Съвсем се научих да се събирам от нищото. Просто нямах избор. С нея изгубих и последната родителска опора, загубих идеята, че в този свят съществува някой, който може да ми прости всичко, само защото съм аз, загубих сигурността, че каквото и да се случи мога да се сгуша в нечия прегръдка. Останах сама. В абсолютно състояние на самота. Тази стая в сърцето ми, която беше домът, детството, родителите, безрезервната любов и подкрепа се затвори завинаги. Затова после ми беше лесно да се разделя физически с дома, в който израстнах. Вече беше кух откъм съдържание. Нямаше заради кого да се завръщам. Всичко в него ми напомняше за безвъзвратните загуби. Нямаше ги хората и обичта им. Това не беше вече дом, а просто къща. 

Затова не се връщам назад, затова забравям. Там няма вече нищо, няма вече никой. Съществува само сега. Съществуват хората сега. Тук съм и чертая планове. Не се терзая дали нещо няма да ми попречи на тях. Ако се случи ще му мисля тогава. Все ще има изход. А и аз се събирам бързо. Бързо опаковам багаж, бързо взимам решения, бързо вървя. Колебанията са ми за после, за някога...Едно нещо не се е променило. Искам да знам, искам да видя, искам да почувствам, да намеря. Искам да се уча. Толкова много неща има и толкова малко съм сложила в миналото. Искам да живея, за да продължа да уча. Животът наистина е прекрасен. Все за някого в някакъв момент е прекрасен...