Ако можех...

Ако мога да отнема болката ти бих го направила.

Ако мога да отговоря на напиращите в теб въпроси "Защо на мен? Защо се случи с теб?" бих го направила.

Ако мога да поправя непоправимото бих го поправила с цялото си сърце и душа.

Ако мога да върна времето назад и да подредя събитията по различен начин бих го направила каквото и да ми коства това.

Но не мога...

Мога да ти кажа, че знам как се чувстваш, че знам как боли. Мога да ти кажа, че скоро няма да спре да боли. Че тази липса ще ти остане за цял живот и, че трябва да свикнеш да живееш с празнотата в теб. Че трябва да свикнеш да живееш с вещите, които тя е докосвала без това да ти причинява болка. Че трябва да гледаш цветята, които тя е посадила и отглеждала с любов и това да не те натъжава до безкрай. 

Просто трябва да продължиш. Защото тя ще живее винаги докато е жива в теб, докато я носиш като мил спомен в сърцето си, докато помниш смеха и, очите и и любовта и. Защото ти си това, което тя ти е дала. Когато те е родила, когато те е учила да говориш, да обичаш и да живееш. Тя е вътре в теб и това никаква скапана съдба не може да ти отнеме.

Само времето променя това усещане за гняв, пустота и неистова болка. Банално е, но времето ще те излекува. Не напълно, но поне болката няма да спира дъха ти. Ще има моменти, в които ще се завръща и ще те сграбчва в лапите си. Моменти, когато ще намериш нещо малко от нея, но нещо, което ще отприщи спомени и сълзи. Моменти, когато ще я видиш в аромата на минаваща покрай теб жена. Но ще спре да боли така, както боли днес.

Мога да ти обещая да съм до теб, ако искаш да споделиш. Мога да те слушам и ще те разбера. И нищо, че вече мен самата не ме боли така като теб знам какво беше преди 30 години. Мога и ще ти дам всичката подкрепа, на която съм способна. Искам да го направя, защото си ми скъп. Защото душите ни болят еднакво и защото аз оцелях. Ще оцелееш и ти. В това съм сигурна.