От прозореца все още няма светлина, нощта не иска да си тръгва. Лампите уморено светят, а светът спи. Тихо е. Нереално тихо. Вентилаторът на лаптопа и стрелката на стенния часовник кънтят в тази поразяваща тишина.

Същото е в душата и. Тихо. Нереално тихо. Бурите на мислите и са смирени, сълзите на сърцето са засъхнали. Вече не очаква нищо. Запазила е инерция и все още успява да се буди сутрин, да се облича набързо, да изпие чаша кафе и на автопилот да отиде на работа. Там е ясно - маска, малко думи и затрупване с каквото може да поеме като товар. Часовете се изнизват неусетно. Това е целта. После сама в тъмното, с останалите и мисли. Ако има сили - чаша вино вечер, за да забрави, да се загуби. Напоследък няма сили. Взиране в екрана на телевизора за кратко и сън. Слава богу без сънища. Това е. 

Няма смисъл, няма надежда. Всичко е просто и кухо. Каквото и да се случва около нея минава незабелязано. Тя няма очи за него. Опустошението на душата е страшно. Много е тъжно да го наблюдаваш отстрани и да знаеш, че няма какво да направиш. Да знаеш, че не можеш да я извадиш от тази дупка. Тя се чувства уютно там. Защото най-накрая е на място, в което няма очаквания. Просто това е една дупка. Достатъчно дълбока, за да я скрие. Там няма да я намерят, за да я наранят. Там никой не я забелязва. Там ще я забравят. Така трябва да бъде. Там няма нужда да се бори, защото тя не иска да го прави, вече не. Някои неща не трябва да се постигат с борба, те просто или се случват, или не. Не се случиха с нея.