Познатата и истинската

Едва беше отворила очи, а вече усещаше цялата тежест на деня. Мозъкът и вече се беше събудил, но очите отказваха да стоят отворени. Глождеше ги нещо. Дали засъхналите сълзи от снощи или прашинка от въздуха не се разбра много. Протегна се припряно и скочи от леглото. Денят започваше. Нищо, че е едва пет часа. Тя не можеше да спи повече. И това е нещо. Предните нощи това се случваше доста по-рано. Сега поне можеше да стане, да си направи кафе и да пусне лаптопа. Да прегледа отгоре - отгоре новините, да прочете някой стих и в зависимост от тематиката му може и да поплаче. Можеше да си го позволи сега, защото после, през деня, трябва да е силна, да не се поддава на емоции и провокации, трябва да опитва да се усмихва и да върви напред. Трудно и се получава напоследък, но пък не може да и се отрече, че опитва. Отдавна е разбрала, че в този живот нейната чувствителност е много вредно качество. Само, че и е трудно да се справи със себе си. Май не иска. Не е узряла за истината, че е правилно. Все още мисли, че е редно да показваш чувства, да бъдеш почтен и да бъдеш откровен. Все отрицателни за нея черти. Толкова пъти си е патила заради тези си вярвания и не се научи. Иначе не е трудно схватлива. Защо сега така упорства никой не може да си обясни.

Когато беше малка имаше болезнена потребност от справедливост, бореше се срещу всяка срещната неправда толкова смело все едно можеше на крехките си тогава рамене да понесе целия свят към спасението. Толкова вярваше, че всеки трябва да получава заслуженото си. Виждаше два цвята - черно и бяло. Младо и глупаво момиче. Животът после е обрули, подкастри крилете и и посмири огнения и характер. Ама не съвсем. Явно упоритостта и му дойде в повече. И сега я е оставил да си бие главата в стената. Ден след ден. Отвреме - навреме и праща някоя спасителна мисъл или леко и невидимо превързва раните и от битките, но тя не се спира. Как малко заздравеят и започва отначало. Борбата. Лудо момиче. Не знам няма ли да се спреш. Крайно време е да порастнеш и да станеш умерена. За малко да напиша уморена. Но това за нея не важи. Ако можеше поне да се умори сигурно би се смирила за момент и душичката и все пак би си починала, ама не би. Каква е тая съдба на нейната душа? Да се скита неразбрана и раздърпана след битки, да събира остатъци след загуби, да скърби след тежки мигове на безпомощност и да има толкова малко поводи да живее спокойно. Немирна душа. Или ще препуска по света, в непознати континенти и държави, ще прави щури неща, ще пробва себе си докъде са и възможностите, или ще води битки у дома за почти всичко, ще се наранява от тръните по пътя, но няма да се спре да търси онзи по-добър свят, където най-накрая да си каже - "Пристигнах! Сега мога да отдъхна.".

Трудно ми е да я разбера. Отвън изглежда непоклатима, на моменти почти кучка. Малко хора биха си помислили, че изобщо се впечатлява от хорското отношение, толкова уверена и силна изглежда. Но истината е далеч от това. Тя е едно малко момиче, което търси безусловната подкрепа от някого, безусловната му обич. Търси някой, който да я погали и прегърне, за да може да се отпусне и да не мисли, да знае, че е защитена и приласкана. Няма такъв човек до нея. Сигурно тези, които биха могли да го направят смятат, че тя няма такава нужда. Грешка! Това не са тези, които могат да го направят. Ако бяха щяха да видят малкото момиче в нея . Щом виждат уверената жена без нужда от помощ това не са нейните хора. Това са просто хора, които живеят около нея и дишат един и същи въздух. Но сърцата им туптят на различна честота. Ако не могат да видят в очите и тъгата и болката, ако думите и не стигат до сърцата им няма как да видят момиченцето. Имаше една случка преди много години - купиха и нов чорапогащник (в соц време беше почти събитие, такава криза за стоки имаше) и майка и и каза много да внимава да не го скъса, че следобяда има тържество и трябва да е хубава. Била е сигурно на 4 или 5 години. Не я знам какво правеше, но постоянно падаше, все имаше рани по коленете. От бързане ще да е било. И сега е така, но пада метафорично, не реално. Та този ден, тръгвайки за детска градина, получи заръката да внимава. И както винаги става в пиесите - ако има пушка във второ действие, то обезателно в трето ще гръмне, така и в този случай тя отново се спъна и след минути носене новия чорапогащник се сдоби с огромна дупка на едното коляно. То и крака я болеше, защото беше сериозно охлузен, но друго я тормозеше в този момент - това, че отново ще и кажат "Пак не си внимавала! Как можа! За какво мислиш, къде гледаш.....". Чувстваше се провалила се. Има снимков материал в него ден, на който тя изглежда войнствено. За тези, които не я познават. За мен изглежда тъжна, разочарована от себе си и свита в черупката си, защото очаква да я нападнат с горните реплики съвсем скоро. Това по повод как изглежда и как е всъщност. Не знам защо помня точно тази случка с нея ... Изглежда супер незначителна, ще кажете. Какво толкова? Един чорапогащник и едно немирно дете. Но не е така. Това поведение и усещане се е запазило до днес. И днес може да изглежда сърдита и войнствена в моментите, когато е най-уплашена и най-смачкана. Слага бронята и мисли, че се е скрила. Но тогава най-страда. Малцина могат да я видят истински в този момент. И не е сигурно, че ще направят нещо. 

Така се подреди живота и, че почти не и остави избор. Случиха се събития, които я направиха корава. Трябваше често - често да се събира от отломките. Случиха и се много загуби. От тези безвъзвратните. Твърде рано и се случиха. Животът я поочука още едва започнала да го живее. Затова се научи да се бори за всичко, да не се оплаква и да намира сили от нищото, за да продължи напред. И сега не признава какво означава предел на възможностите, за нея такъв не съществува. Има само предели, които си поставя човек сам. Те не се преминават, ако сам го решиш. Иначе няма невъзможни неща. Трудно се живее с човек като нея. Тя поставя високи изисквания на себе си и неизбежно на другите, за които и пука, които са важни за нея. Сигурно за тях е трудно през повечето време, но ако погледнат назад ще видят, че тя всъщност ги е водила напред и е изкарвала най-доброто от тях на преден план. Ще разберат, че се развиват по този начин. А животът е в развитието, в това днес да си по-добър от вчера, а утре да е по-добро от днес. Около нея не могат да издържат хора, които се оставят животът да тече, а те да се плицикат на плиткото. Покрай нея има шанс онзи, който ще тръгне към буйните води, защото след тях ще го чакат нови светове. Ще тръгне с нея, с ръка в нейната ръка и с поглед, устремен напред редом с нейния. Ще се държат здраво и, ако тя пак се подхлъзне той ще я извади на повърхността. Така, както би направила тя за него. Ще се гмурне в дълбокото за нея, ако течението е повлече, както тя би го направила за него. Ще вървят заедно. Друг до нея няма да оцелее. Няма да има шанс.