Боли

Предател може да стане само някой, който преди това е бил приятел. Това ми каза един човек преди време, когато беше изпил горчива чаша "приятелство" и се чувстваше предаден и тъжен, та искаше да го сподели с мен. Може би му е било много тежко, защото аз дори не бях много близка с него, за да ми споделя съкровени неща. Имал е нужда да бъде чут и да усети подкрепа. Знам ли.

Днес го разбирам прекрасно. Ако трябва да съм честна рядко се усещам предадена. Може да е, защото имам около себе си хора, които не го правят. Или пък е, защото допускам много малко хора до себе си, до личността си и най-вече до сърцето си. Но наскоро се случи и с мен. Минаха дни и не мога да спра да се чувствам зле. Да бъда огорчена и да се питам за милионен път - "Защо го направи? Кое те накара да предпочетеш да мълчиш пред това да застанеш зад мен?". Нямам отговорите. А въпросите ме измъчват ден след ден и нощ след нощ. Предполагам ти спиш добре, защото през деня изглеждаш добре, щастлив си, усмихнат. Не знам защо ми е трудно да повярвам,че сгреших с теб. Това би ми обяснило всичко в поведението ти и бих могла да надживея болката, която ми причиняваш и да продължа напред. Не знам защо измъчвам себе си мазохистично и ми се иска да си обясня мотивите ти.

Трябва да спра! Простата истина е, че ти знаеш, че това ме наранява, но продължаваш да го правиш. Простата истина е, че ти си направил своя избор зад кого заставаш и последователно ми го показваш. Простата истина е, че защото не ми се иска да е истина и продължавам да се заблуждавам. Ти избра. И аз не съм човека, зад когото искаш да застанеш, когото би защитил, когато ме нападат, към когото открито би заявил подкрепа. Факт. Не ти се сърдя, няма как. Всеки има право да решава как да постъпи. Само ми кажи - къде сбърках? Кое те дразни от това, което правя? Моята безусловна подкрепа винаги за теб или моята понякога непоискана, но така или иначе дадена помощ. Къде сбърках? Дали в това, че виждам в теб много повече от това, което ти самия виждаш? Че вярвам в теб повече отколкото ти сам си вярваш? Наистина ли вярваш във всичко казано за мен и затова не спираш другия да злослови? Наистина ли си съгласен с поливането ми с всичката тази помия? Това ли заслужавам? Или просто изобщо не си задаваш такива въпроси, защото не ти пука? 

Не знам защо продължава да ме боли? Трябва да престана да очаквам каквато и да било помощ и подкрепа от теб. Защото ти не желаеш да ми дадеш такова нещо. Сигурно е време да разбера очевидното и да изляза от това общуване по всякакъв начин. Време е за раздяла. Време е за  погребване на последните илюзии. Кой пил - пил, кой ял - ял. Време е да се изправя и да продължа в друга посока. Сама. Както е било, но вече осъзнато от мен. Без нереални очаквания, без болка. Спасението на давещите е в ръцете на самите давещи. Както отдавна са казали Илф и Петров.

Знам, че мога и ще се справя. За пореден път. Имаше време, в което мислех, че не е нужно да се боря сама, че имам твоята подкрепа. Явно е било заблуда. Или пък си променил вижданията си. Все едно. Ще продължа без теб. Надявам се скоро да спре да боли. Желая ти само доброто. Желая ти да си умен и да се справяш. Това, което ме е карало да те подкрепям е била вярата ми, че заслужаваш, че си струваш усилията. Сега те оставям да се справяш както решиш, че трябва. Да имаш и искаш подкрепата на други, които са по-ценни за теб, по-смислени от мен. Да подкрепяш други, които заслужават повече от мен. Оставям те да бъдеш себе си.

Просто не искам повече болка. Ние с теб все си я причиняваме. Не знам как се получава, но почти регулярно аз се чувствам зле. От това няма смисъл. Освобождавам те. Бъди себе си. Прави каквото искаш (не, че сега не го правиш) открито, без да е необходим санитарен минимум да се съобразяваш с мен. С мен направи достатъчно. Нямам нужда от повече уроци. Ще опитам да заменя горчивото поне със солено, ако не със сладко. Ей така - за баланс. 

Желая ти успех! Наистина.