Изповед

Четеш ли в очите ми? Когато свеждам поглед или, когато си мисля с любов за теб? Та ти си толкова близо. Гледаш ги без да виждаш. Не можеш да видиш душата ми, парцаливата ми душичка. Или не искаш. Не съм искала да се случиш. Не съм те планирала. Отне ми време да разбера себе си и да си простя, че те обикнах. С онази странна любов, която поражда сложности. Във време, което може да изглежда на някого неподходящо и на място, където хората са твърде сковани от предрасъдъци. Но аз успях да си простя, че изпитвам тези чувства. Успях да извоювам за себе си "искам" да бъде преди "така трябва". Успях да се убедя, че за чувствата възраст, време, подходящност няма. Те или се чувстват или не. Не е редно да им слагаме юздите на разума. Сърцето знае най-добре. Онази топка в стомаха ни, онзи прескочен удар на сърцето сме ние, нашата същност. Разумът ни прави роби на чужди идеи, на масови схващания. Разумът слага спирачка на нашето собствено аз. В любовта разум няма. Тя трабва да е безрасъдна и искрена, завладяваща и щура. Като река през март. Като клокочещ вулкан, който е запалил искри в очите ти. Любовта трябва да те прави искрящ. Ако е споделена. Ако видиш на улицата някой, който сякаш е изгаснал. В който няма блясък в очите. То значи сърцето му е разбито. Тогава сякаш няма нищо. Носиш се в този свят, а не искаш да бъдеш тук. Няма смисъл, няма посока. Носиш се. Усмихваш се машинално, вървиш машинално, храниш се без да знаеш какво ядеш, може би пиеш понякога, за да забравиш. Ти си куха обвивка на това, което би могъл да си. Някой е взел сърцето ти и всичкия разум не може да те спаси, да направи живота ти хубав. Ти просто не живееш, ти преминаваш през дните и нощите. 

Сигурно ще се справя със себе си. Всички хора в някакъв момент се справят. Или си отиват от цялата болка, защото без сърце не се живее. Някога, когато те преживея може би ще се огледам и ще ме намери този, който ще иска да се потапя в зелените ми очи. Който няма да се бои от това, което съм и, който ще обича цялата ми щуравост и противоречивост. Който ще види, че зад моята сила се крие голямата ми слабост и ранимост. Който ще може да оцени моята безусловна подкрепа и любов и няма да се плаши от това, което тя ще причини в него самия. Някой, който ще разбере, че малък жест от негова страна е способен да ме нарани и няма да го използва, за да ме пречупва. Някой, който ще ме приеме с всичката ми припряност, енергия и ентусиазъм и няма да иска да ме променя. Дано го разпозная. Този някой. И дано го има някъде по моя път. 

Преди време си мислех, че си ти. Но животът показа друго. Мислех си, че знаеш за всичко в сърцето ми, макар, че не ти казах нищо директно. Исках сам да разбереш и, ако си този, който трябва, да дойдеш при мен. Ти или не разбра или не беше този, за който те мислих. Или реши да избягаш, или никога не си мислил за мен по начин, който аз съм усещала. Може да ме е излъгало сърцето. Може да съм копняла много за любов и да съм те нарисувала. Трудно ми е да го повярвам. Защото това ще значи, че целия ми жизнен опит, интуиция и шепот на сърцето са за боклука. По-скоро преди време ти взе твоето решение да ме зачеркнеш в този аспект от живота си. Реши да се откажеш. Или може би се влюби. Макар, че аз не мога да видя в очите ти последното. Колкото и да си непроницаем очите ти те издават. Знаеш го, защото, когато искаш да скриеш чувствата си криеш и очите си. Та в тях аз не мога да видя блясъка на онова чувство, за което говоря. Но ти си решил, че трябва да е така, както е. И аз трябва да го приема. Въпреки, че чувствата ми се борят с мен, трябва да забравя. Колко по-лесно щеше да е, ако бях видяла блясъка в теб, щях да се зарадвам, че си щастлив и да те пусна. 

Сигурно винаги ще те обичам, защото едва сега разбрах какво е да обичаш с цялото си сърце някого, със страст, с плам, с ярост, със съмнения дали си обичан, с тревоги. Преди бърках уважението и приятелството с мъж с любовта. Сега вече знам какво е сърцето да прескача. Ти знаеш ли? Сега прескача ли? Когато гледаш в нейните очи.