Ноемврийско

Ноември ми е сив и тъжен. Дърветата оголват сякаш душите си. Изхвърлят ненужните дрехи и не се боят да останат голи. Не се боят, че някой ще ги нарани. Не се боят от студа и дъжда. Сякаш се освобождават от всички условности. Слънцето е все по-далечно и все по-стъклено. Като измислица в небето, като мираж. Уж е там, а топлина не се усеща. Оловното сиво превзема небето. Само като погледнеш и става студено, някакво стерилно и много далечно. Няма я детската глъч по дворовете, няма я закачката с лъчите на слънцето и листата на  дърветата, няма я игривостта на пухкавите бели облаци.

Ноември ме натъжава. Изминава още един цикъл на раждане и смърт. Цикъл, който в края си трупа тъга по загубата на всичко слънчево и топло. Дъхавият чай и пухените ръкавици не са утеха. Те са малката спасителна живинка, която поддържа духа до следващия май. Когато пак ще стане свежо и зелено. Ще се родят отново мечтите. Ще жужат пчели и ще прелитат пеперуди. Ще има цвят и светлина. Ще има надежда. Ще се роди любов. 

Дотогава минавам в режим на изчакване, на полу-заспиване, на полу-живот, на полу-любов и полу-мечти. Дали изобщо това е живот? Това, което съм аз сега е само част от мен, малка част, за да регистрирам присъствие. Останалото, което обичам в себе си е дълбоко скрито и недостъпно. Стои си в скрина и чака да се покаже на този, който ще разсее есенните мъгли и с усмивката си ще събуди за живот в мен онова зелено, което толкова ми отива.