Предел

Човешката природа не спира да ме изумява. Моето разбиране е, че трябва да подхождам човешки към всеки до момента, в който той не реши да промени нагласата ми с действия или думи. Опитвам се да постъпвам с всеки така, както бих искала да постъпват с мен -  с уважение и разбиране, добронамерено. За жалост в голяма част от хората това отношение създава впечатление, че могат да се държат с мен както пожелаят и аз ще подхождам до безкрай търпеливо с тях. В този свят май само човешката глупост е безкрайна. Всичко останало има край. И моето търпение също.

Не знам, обаче, защо дори и в тези моменти, когато чашата е преляла и съм поставила точката не мога да се почувствам добре. Продължавам да си задавам въпроси защо този човек постъпва така с мен, с какво му дадох повод да се държи по определен начин...Нали уж всички ние сме нормални хора, всеки се стреми да се чувства добре. Толкова ли е трудно да си изградим свят, в който сме внимателни и коректни с другите и те ни отвръщат със същото?!?!? Защо не сме честни и почтени в отношенията си един към друг? Защо, ако не можем да направим нещо за някого не си го кажем в началото? Да дадем шанс на другия да намери алтернатива и да запазим  добрите си взаимоотношения.

Въпреки, че се водя порастнала, не мога да свикна с този аспект от живота. Не мога да спра да се стремя към нормалност. Ако спра това ще е края. Краят ми като човешко същество. Не искам да се сдобия с търпимост към човешката злоба, егоизъм и недобросъвестност. Не мога да го направя. Не мога да предам себе си и същността си. И макар, че боли, това е за предпочитане, защото е по-добре някой да се е държал зле с мен и аз да съм огорчена, отколкото да се държа зле с него.

Нима на хората им е толкова трудно да осъзнаят, че дълго време се гради доверие и добро впечатление, но се губи изключително бързо? Макар, че това, което ме разтърси не се случи толкова бързо. Просто давах и давах шансове на човека да се промени и накрая всичко избухна - и търпението ми, и уважението ми и се стигна до прескачане на окончателния ми праг на търпимост. Случва ми се за трети път в живота да поставям някого в графата "Умрял за мен". И макар да продължават да си живеят, тези хора за мен не съществуват. Тези хора наистина са злоупотребили до крайност с мен. Лошото е, че винаги след такава черта се чувствам ограбена, тъжна и ужасно огорчена. Заради всичко, до което е можело да не се стига.

Не знам как да се справя с това усещане.