07.10.2016

Тръгваме от София към малко позната Швейцария. Толкова импровизирано и неподготвено рядко заминавам нанякъде. Не, че съм се променила, просто този път така се случи. Все пак съм попрочела нещичко от други хора, имам най-бегла представа какво може да се види. Най-вече съм въоръжена с позитивна нагласа, че ще прекарам едни приятни и отпускаще три, три и малко дни в Женева. Самолетът е пълен на макс, зад мен е мрънкащо момченце, което подритва стола ми...Не може да ми развали деня такова нещо. Ще ги преживея тези два часа. Още повече, че имам компания, в която не мога да скучая. Жалко, че нямаше места до прозорците. С наближаването на момента на кацане пред погледа се простират Алпите с леко заснежени върхове. Все едно прелиташ над релефна карта в час по география. Тъкмо затова си говорим - че в училище този предмет по една или друга причина не беше от любимите ми. Затова сега се налага да наваксвам пропуските си с лични наблюдения и впечатленияWink

Прочетох, че на летището има автомати за безплатни билети за градския транспорт. Решавам да го проверя и се оказва факт. Всеки кацнал на летището може да пътува 80 минути безплатно с такъв билет. Малко е странно това в държава с толкова висок стандарт, но никак не е странно за място, на което всичко се прави в името на това човек да се чувства удобно, да бъде добре. Търсим автобус номер 10, а се оказва, че чакаме тролей номер 10. Чисто, удобно и полупразно. И се сблъскваме челно с всичкия този френски. Спирките се обявяват на френски, изписват се на френски...Ще трябва  да си припомням някакви базови неща, които съм учила преди сто години. До хотела има десетина спирки и около двадесетина минути път. Той се намира на много удобно място - до централната гара на Женева, на две минути от Женевското езеро. Настаняваме се набързо, пием по кафе в лобито и се гмуркаме в живота на града, жадни да разберем какво е това място.

На пръв поглед прави едно нещо основно впечатление - няма изнервени, намръщени и луднали хора. Всички изглеждат и се държат нормално, добронамерено, без да са ненужно и натрапчиво любезни. Чак не ти се вярва цялата тази нормалност. Не бих нарекла този град скучен, не бих го нарекла и лудешки. Това е град за възрастни хора, в който няма място за инфантилност, крясъци...не, че няма тук-там някакви опити от туристи, но не му отиват на този град такъв тип хора. Тук хората работят без да изглежда, че се състезават на живот и смърт, веселят се без да са невъздържано луди. Имат си тузарските магазини без да парадират с нещо извратено дизайнерско. Тези хора са намерили начина да живеят удобно, да се трудят нормално и да се веселят и почиват като възрастни. Допада ми. Бях чела, че заведенията са полу-празни. Не видях това. Напротив. В местен ресторант, наблизо до хотела беше доста трудно да си намерим места за вечеря. Имаше много и различни хора, които по френски се забавляваха, усмихваха и разговаряха, само че не на бутилка вино, както биха го направили французите, а на по халба бира. Малко кухнята и заведението по- ми докарваха на немско/австрийско влияние. Ядохме прословутото фондю и рьощи. Второто ястие представлява настъргани картофи, запечени на сач, обилно заляти с ретро горчица и някаква наденица, печена на скара. Доста немско. 

Не мога да пропусна да споделя първото си впечатление от езерото. То е символ за този град, място, около което се върти живота тук. Място, на което да се полюбуваш на малките яхти и грациозните лебеди. Високият 140 метра фонтан е може би най-сниманото нещо тук. И ние се изкушаваме. После се замислих. Това е просто клапан, който изстрелва нагоре вода. Няма нищо кой знае колко красиво. Просто висока струя вода. Къде по-красиви са плуващите наоколо в кристално сините води на езерото лебеди. Не мога да спра да им се любувам. Един от тях е излезнал на брега и е много настъпателен, изобщо не се притеснява от хората, а идва и се закача с тях. Успявам да го погаля без да пострада никой - нито аз, нито лебедаCool.

Уморени от полета, емоциите и студа се отправяме към хотела. И там сме супер приятно изненадани - стаята е уютно топла, има парно. Божичко, колко са нормални тези хора! Не чакат не знам си колко дни с незнам си какви температури, за да се чувстват хората стоплени. Това ми напомня как се прибирам в студения си апартамент всяка есен и се чудя кога най-накрая ще е достатъчно студено, че Топлофикация да се смилят над мен и да направят живота ми достатъчно топъл. Определено това малко нещо съвсем стопли сърцето ми. Колко му трябва на човек...Душ и се мушваме в пухените завивки. Плановете за утре са или круиз с корабче по езерото, или въжената линия до Салев. Ще го решим на закуска.