За силата на думите

Понякога казваме неща, след които искаме да прехапем езика си. Понякога чуваме неща, след които вече нищо не може да бъде същото.

Думите са ни дадени да можем още по-добре да изразим себе си, емоциите си, страховете и мечтите си. Дадени са, за да можем да общуваме по-добре помежду си, да намерим по-лесно хармонията. Какво правим понякога с тях? Отдалечаваме се, нараняваме се, разбиваме на парчета дълго градени взаимоотношения, а в някои от случаите и тотално преустановяваме връзката си с някого.

Защо не внимаваме какво казваме? Наистина ли трябва с лека ръка да пропиляваме всичко това, което сме градили толкова време? Защото думите наистина са способни на това. Защо в моменти, когато сме уязвими казваме неща, които разрязват с нож сърцата? Защо е нужна тази жестокост? Или може би е добре, че така се получава? Защото чрез думите на някого осъзнаваме за дълбоко стаено в него недоволство, за неща, които го чоплят, но досега не е смеел да изкаже на глас. Разбираме истината за човека, за събитията, за отношението му към нас. В повечето случаи е болезнено. Но вероятно в повечето случаи е полезно да се спука сапунения балон на илюзиите ни за някого и нещо. 

Дали си даваме сметка, че няколко банални думи, но използвани непремислено могат да пречупят някого? Че понякога, ако имаме желанието и усетим нечия болка, с няколко думи можем да я излекуваме? Даваме ли си сметка за силата на думите? Или заслепени от ярост и безпомощност режем сърцето на някого с нож, защото не желаем да си признаем какво ни е наранило?

Думите, които чуваме от хората, на които държим, които обичаме, могат да направят много с нас. Могат да ни окрилят, могат да ни принизят. Могат да ни накарат да се почувстваме страхотно, могат много да ни унизят. Тези думи са важни за нас. Думите от хора, за които не ни пука и хора, които не уважаваме не оставят трайни следи в душите и умовете ни. И слава богу! Не можем, а и не бива, да искаме всички да мислят еднакво. Всеки има право на мнение за нещата от живота. Това не може да ни обиди или нарани. Но важните хора, които сме допуснали в сърцето си могат да направят всичко с нас. И винаги е тъжно, когато те знаят това и въпреки всичко ни нараняват. Дали, защото и те се чувстват наранени и това  е техния интуитивен отговор или, защото просто не дооценяват силата на думите не знам. Сигурно ги има и двата варианта. 

От вчера съм особено тъжна. Няколко думи ме направиха такава. Думи, които не вярвах, че ще чуя. Думи, от които не спира да ме боли и днес. Думи, които ме разплакват. Думи, които мисля, че не заслужавам да чуя. Но чух. Не знам как да се справя с това огорчение. Може би като кажа пак с думи какво съм почувствала. Надявам се да са казани непремислено и зад тях да не стои това, което изглежда. Защото, ако се лъжа, то човекът, който ги е изрекъл ще е поредния, който ще бъде разочарование в живота ми. Човек, за когото съм мислила едно, а се е оказало друго. Човек, който съм допуснала много до себе си, а не е трябвало да го правя. Знам, че и това са силни думи, които използвам сега, но понякога нещо на пръв поглед дребно преобръща колата безвъзвратно. След някои думи никога не може да бъде същото...

И по-добре!