Ден 19 - последен

Днес имаме само път пред себе си. И едно завръщане. Не съм вярвала, че ще го кажа, но искам да хапна нещо българско. Например салата от розов домат, узрял на слънце с печена червена чушка, нашенско краве сирене и малко чесън. Докато го пиша устата ми се пълни със слюнка. Хубаво си е у дома. Колкото и Италия да е в сърцето ми, да я харесвам и обичам по-мило ми е да съм си в България. Остава ни да минем две граници и още 700 км път и ще сложим край на това пътешествие. Време е да направя равносметка за изминалите дни.

Италия ми показа хем познато, хем ново лице. Видях една друга част от нея - малко по-провинциална, но затова пък по-екзотична. Разходих се назад във времето в Тоскана, но отидох и напред в бъдещето в Милано. Опознах по-добре другото крайбрежие на ботуша - това откъм Лигурско море. То е по-красиво от Адриатическото, но е доста по-скалисто и бедно на плажове. Затова пък залезите са убийствено красиви. Влюбих се във вкуса на лекото тосканско вино и силно ароматното и солено пекорино. Двете са в невероятен тандем. Поизнервих се на моменти от тълпите туристи, но и аз бях част от тях. Усетих бензина в кръвта, потопих се в атмосферата на високите скорости и в света на едни от най-бързите мъже в света. Слях се с тълпи от фенове и не спирах да се усмихвам в едно червено море на едно легендарно място. Почувствах се нищожна пред гордо стигащите небето Алпи, но очите ми не се откъснаха за минута от онова зелено, което толкова много обичам, в ливадите около тях. Поисках да докосна земята и свежите стръкчета трева с боси крака и го направих. Това беше миг на блаженство. Потопих ръце в кристално сини води на езера и море. Възхищавах се на човешкия талант и гений да твори изкуство на много от местата, на които бях.

Наред с това опознах и малко повече от бита и културата на съвременна Италия. Там шофират лошо. Пият кафето си на крак с едно рязко и точно премерено движение. Имат странно работно време на ресторантите и можеш да си останеш гладен, ако имаш неблагоразумието да търсиш работещо заведение между 17 и 20 часа. Тяхната вода във всичките и варианти продължава да е безвкусна за мен и си остава май единствения сериозен минус, който поставям на Италия. Има възрастова граница, над която нямаш никакъв шанс да срещнеш средно статистически италианец, поназнайващ английски и тя май е 25 години. Имат чисти коли и почти нямат автомивки. Не знам как го правят. Имат леко лежерно отношение към живота, но в същото време е чисто, подредено и хубаво наоколо. И това не знам как го правят. Имат много риба, но тя е в морето. В ресторантите е много малко като възможност за избор и много скъпа. Имат вкусна храна, но е трудно за мен да намеря места, в които да опитам простата им, домашна храна. А много ми се иска. Имат уникално джелато, което никога не ми омръзва да ям. Бирата им е скъпа, но това е полезно за талиятаWink. Този път, за разлика от Рим, не ми направи впечатление около мен да е имало хубави мъже, които ухаят приятно и са облечени небрежно елегантно, но безупречно. По-скоро може да е имало, но аз да съм на друга вълна. Иначе едва ли отглеждат от този вид само в Рим. Имаше много от онези жени, за които семейството е центъра на тяхната вселена - усмихнати, пълнички и неспиращи да говорят. С други като тях. Обикновеният италианец е позитивен човек с малко над средната емоционалност. Шумен е, но не е креслив. Добронамерен е. Има вкус към живота и това личи навсякъде в най-дребните детайли. 

Опитвам се всеки път да определя някое пътуване или град с по една дума. Сега ми е изключително трудно. Беше разнолико пътешествие, в което имаше от всичко по малко - природа, архитектура, изкуство, история, спорт, храна. Затова нямам дума. Оставам с усещането за прекрасно изживени дни и в очакването да опозная последното парченце Италия - Неапол, Палермо, Бари, Сицилия...Онази южна част, която може да се окаже доста по-различна. Кой знае? Когато отида обещавам да напиша, за да разбереш и ти, който в момента четеш тези скромни мои опити за пътеписи.