Ден 18

Тръгваме си...Колкото и много да бяха дните всяко нещо си има край, та така и нашата почивка върви към приключване. Събираме всичко в колата и отиваме да изпием едно последно капучино преди да потеглим на 750 километровия преход за деня. Ще минем през Верона. Мисля, че около два часа ще са достатъчни. Магистрали, тирове, камиони, виадукти, тунели... и ето ни на паркинга в близост до Арена ди Верона. Градчето е малко, мисля, че е съпоставимо с мащабите на Пиза. Няма да влизаме в амфитеатъра. Била съм в Колизеума и имам идея за такива постройки. Тук по-скоро бих слушала Бочели. Това определено ще си заслужава. Насочили сме се към къщата на Жулиета. Или по-правилно е да се каже към измислената къща на Жулиета, тъй като това е някакъв опит да се материализира дом за предполагаемо живяла в него литературна героиня. Има една добра тълпа от хора пред статуята и в двора под балкончето, които се блъскат да се снимат, докосвайки дясната и гърда за късмет. Това е ...малоумно. Не мога да намеря пролука от няколко секунди, в която да снимам статуята без някой да е сложил ръка върху нея. Накрая се отказвам. За да се озовеш в двора минаваш през импровизиран тунел, на стените, на който хиляди хора са написали имената или инициалите си в стремеж да запазят вечна любовта помежду си. Впечатлена съм от този стремеж. Не съм сигурна, обаче, че всички разбират простичката идея на любовта, а тя е всеки ден и всяка минута да поддържаш чувството и отношението си към някого, да работиш за това човека до теб да се чувства добре и да се усеща обичан. Никой катинар, закачен на мост и никакви послания, написани на стена няма да постигнат вечна любов, ако не се спазват тези простички неща. За жалост хората разбират всичко това едва, когато изгубят човека до себе си, когато се окажат във връзка, в която нищо не е останало, освен куха опаковка и малко паяжини на рутината. 

Разглеждаме местния пазар за последни подаръци и сядаме за кратък обяд преди да напуснем Италия. По една типична пица и сме на път отново за нощувката в етно селище в Хърватия.

Когато въвеждате име на град в картите на google за ваше добро е да въведете и пощенски код. Big GrinТака няма да се окажете в ситуация като нас - на грешното място па макар и с правилното име. Факт. За последната нощувка объркахме пътя. Наложи се да се връщаме и едва към 22 часа успяхме да се настаним в иначе прекрасното място. Голям минус от нашето закъснение се оказа факта, че нямаше от къде да поръчаме храна за вечеря и се задоволихме с последните остатъци в колата от солети и bake rolls. Не беше много забавно да си легнем почти гладни, но сега това ме кара да се усмихвам. Хубаво е понякога да има несгоди, за да можем да оценим колко удобен е живота ни като цяло. Колко е хубаво, че имаме храна и подслон, дрехи и обувки. И колко рядко се сещаме какви късметлии сме всъщност.

Сутринта ни буди съседския петел. Направо сме потопени в селска идилия. Къщата е уникална - мебелите са наистина ретро, шевната машина в трапезарията е от началото на миналия век. Всичко почти е от този период. Изключвам удобството на климатика, душ кабината с вода от газов бойлер, модерната кухня, която е на наше разположение, стига да ни се готви. Всичко останало е супер автентично - казана за варене на ракия в двора, гълъбарника, сечивата, които са подредение в хамбара, трикраките дървени столчета и масата синия, ютиите с въглени и газовите фенери. Много ми е уютно, все едно някой ме е поканил с машина на времето в собствения си дом. Изобщо не се чувствам като в хотел. Мястото е страхотно да дойде човек с компания. Може пък и да го направя някога. Днес обаче трябва да тръгваме от идилично провинциална Хърватия за вкъщи. 

Жулиета - къщата с балкончето, статуята и хората, чакащи да поставят ръка на гръдта и

Паметникът на Данте на Piazza Dei Signori, до Двореца Скала

Толкова много любов и надежди за вечност, събрани на една стена

Ретро предшествениците на неоновите реклами...май ми допадат повече

Нашата етно къщурка в Хърватия

Нашите нови, добродушно размахващи опашки четирикраки приятели от Хърватия