Ден 13

Бягаме от скуката на големия град. В случая от Генуа. Днес ще търсим романтиката в малките неща. Портофино е джобен град. Един залив и това е всичко. Но пък какъв залив! В кристалните води се оглеждат шепа цветни къщи и шепа лъскави яхти. Разбирам какво е видял Хемингуей, по-скоро предполагам какво е било преди. Сега е божествено прекрасно. С хората и лъскавите им коли и лодчици. А тогава е било още по-девствено красиво. Цветните къщички, дървета и купчини облаци постоянно рисуват едни страхотни пейзажи. Сядаш на крепостта отсреща и гледаш. Само гледаш. Не говориш. Не мислиш. Не можеш и да чувстваш. Не можеш да осмислиш. Просто погледът ти се рее някъде в красота. Трудно ми е да опиша това състояние, не ми се е случвало често. Да не мога да изразя с думи това, което чувствам и виждам. Сигурно е жалко. Че толкова малко пъти съм изпитвала такова усещане, но все пак е хубаво, че ги имам и тях. Малките ресторантчета на импровизирания площад  са сложили на входа си пита кашкавал, която прилича на голям супник и до нея манатарки, каквито можеш да видиш нарисувани в детските книжки. Толкова е натурално и истинско всичко. Както и повечето неща в Италия. Прости и гениално вкусни. Прости и идеално изискани. Има нещо в генотипа по тези земи.

Прекарваме два часа в Портофино, които ме правят много щастлива. Има толкова хубави места по света. Има толкова красота в природата около нас. А толкова битовизми убиват вкуса ни към живота. Не си струва и секунда, прекарана в компанията на негативни или глупави хора. Далеч по-добра е самотата на такова място. Ще опитам да не тровя дните си с глупости. Ще опитам да си спомням за тук и да се пренасям мислено, когато започне да боли от хорската завист и гадост.

Следваща спирка ни е Рапало. В пътеводителя ми пише, че е място за пример на свръх застрояване. Хм. Дори и да е така според италианските представи то е много далеч от нашата българска действителност. Може би преди да го застроят е било по-обширния вариант на Портофино, но на мен и сега ми хареса. Няма тълпи хора, има въздух, небе и море. Какво да иска човек? Пием кафе в сенките на мини търговски център и се разхождаме по крайбрежната алея. Прохладата от морския бриз се усеща. Има го и онзи забавен ритъм - няма припряност в движенията, мислите. Лежерно е. Ден е за наслада и покой. И без това ни предстои финален спринт в Милано и Монца. Имаме нужда да презаредим батериите с малко такива дни на безгрижни и непланирани откъм забележителности и събития разходки. Няма смисъл всеки ден да е планиран и разграфен. Има страхотен чар да си кажеш - да се помотаем днес, а? Ще завършим в парка на Генуа. Бил любимо място за отдих на местните. Макар, че се кани да вали не се плашим и поемаме в тази посока.

Един безметежен и щастлив ден - последният от август 2016.

Портофино

Как да не приседнеш за малко поне?!?!?!

Рапало

И пак - Рапало , крайбрежната алея

И за това пътуване не успях да пробвам всичко...