Ден 4 - ден 10

Ливорно. Или по-скоро в близост до Ливорно ще се застопорим малко повече. Тук ще опитаме да ни бъде базовата станция за разглеждане на Тоскана, а в същото време да бъде и мястото за плаж и релакс. Настанихме се в едно селище/къмпинг в къщичка, която наричат бунгало. Има доста хора с кемпери и палатки. На всякакви възрасти. Има двойки на по 70+, чиято екипировка е отпреди 30 години, което е готино. Тези хора къмпингуват години наред и на мен това ми се струва свежо. Въпреки възрастта им и очевидните несгоди от живота на палатка те продължават да го правят. Явно наистина човек остарява истински само, когато духа му остарее, другото са просто числа. Кой ги брои? Имаме си ресторант с жива музика и ентусиасти за караокеCool. Имаме и басейн със солена вода. Имаме и плаж сред скалите. Водата е кристална, а камъните са много. Няма две добри. Искаш пясък - водата не е достатъчно бистра. Искаш да виждаш как рибки плуват между краката ти - няма пясък. Тук е така. За целия престой обикаляме околността и опитваме четири плажа. Водата е умерено топла, има вълнички, има и миди, и риби. Там, където има пясък ивиците не са много големи, но за хората, които сме в момента са напълно достатъчни. Няма я тълпата на българското черноморие. И слава богу. Обичам да почивам, когато съм на плажа. Да отворя хубава книга и да се потопя в нея, да се пренеса някъде и да се изключа. Това е моята представа за идилия и почивка. Въпреки, че по правило съм енергична, на плажа ставам много мързелива и лежерна. Не искам контакт с никого и не ми липсва никой. В близост до вода се чувствам прекрасно със себе си. В пълна хармония. 

Иначе Ливорно не е нищо особено. Разхождаме се по пристанището, по улиците му, но не мисля, че след пет години ще мога да кажа, че е останало нещо в ума ми, което да свързвам с това място. Просто място с излаз на море. Не го усетих курортно. Град като град. Около ваканционното селище има накацали ресторанти по скалите. Опитваме единия и съзерцаваме залеза над морската шир. Хубаво е. Бих вечеряла много вечери на места като това, на които вятъра разрошва косите ми, отпивам от чашата с хубаво вино, хапвам вкусна храна, а  погледа ми се рее някъде над морето и изпраща слънцето в заслужена почивка. Това изпитах и в Португалия. Там също ресторантите бяха като врабчета по скалите, надвесени над океана. Усещането, което си припомням ме кара да се усмихвам, опъва чертите на лицето ми и ме кара да изглеждам като човек, който е в мир със себе си. Обичам да съм в такова състояние. А толкова рядко ми се случва.