Ден втори

Зелено, толкова много зелено. Не издържам и спираме, за да полежа в тревата. Искам да я усетя с кожата си, искам да се слея с всичко наоколо. Като в картичка съм. Гордите алпийски върхове крият лицата си с облаци някъде в небето. Наоколо са се подредили дървени къщи с китки, които преливат от тераси и прозорци. Една въздушна феерия от цветове. И въздухът. Сякаш не съществува. Небето е наситено синьо и толкова близо, облаците са дантелени. Движим се бавно заради терена, хората, които срещаме понякога по пътя и, защото искаме да останем възможно най-дълго сред тази красота. Тук там кротко пасат крави и тази пасторална действителност е безкрайно очарователна. Много пъти съм гледала фотографии с такива пейзажи и все съм мислила, че не всичко е реално. Сега си мисля, че това, което успявам да снимам е бледо и осакатяващо отражение на реалността. Не мога да запечатам и предам достатъчно красиво това, което виждат очите ми. Оказва се, че не мога да напиша и с толкова красиви думи това, което усеща душата ми.

Природата не подлежи на описание. Все пак се радвам, че мога да видя, да помириша и да се докосна до това. Зимата не е моя сезон, но тук - в Доломитите, се замислих, че всъщност искам да дойда, когато всичко ще е в бяло, когато тези хълмове като реки ще са искрящи и небето със сигурност ще е по-синьо. Когато няма да има цветя по терасите, но пък ще има ледени съцветия по стъклата и висулки от покривите. Когато ще ухае на билков чай и греяно вино. Ще има и огън в камината и хора в шарени пуловери със смешни шапки. Ще има червени носове и грейнали в усмивки лица.

Размечтах се Cool. Сега обаче има пред очите ми едно спокойно и тюркоазено млечно езеро - Лаго ди Брайерс. Казвам млечно, защото варовикът в скалите наоколо го прави такова. Наоколо има хора, но те са като в ням филм - не се чуват гласове, не се усеща присъствие. Има белите скали, които са като стражи наоколо и стройни зелени дървета. Има спокойствие, нирвана.