...

Добро утро, Ден! Започваш със слънчеви лъчи. Искам да запазя доброто си настроение и благодарността си за хубавите неща в живота ми. Искам да обичам. Искам да слушам, да гледам и да се усмихвам. Нищо, че ми предлагаш друго.

Вярно е, че най-голяма болка ни причиняват не враговете ни, а хората, които обичаме. Защото те ни познават и знаят как да разкъсат сърцето ни. Само, че ние се надяваме, че няма да го направят. Винаги се надяваме, а те в много от случаите го правят. Изтръгват душата ни, но не наведнъж, а късче по късче. Докато станем на безчувстени парцалени кукли. Такива, които си обещават да не се доверяват вече на никого, да не обичат никого. Такива, които искат да можеха да мразят, вместо да обичат. Но ние не сме това. И когато болката стане поносима пак ще започнем да обичаме. Пак ще съберем остатъците от сърце и душа и ще се закърпим несръчно.

Сигурно вече приличам на старо одеало, кръпка до кръпка - различни по размер и цвят. Коя зашита по-сръчно, коя не дотам. Зависи колко голяма е била дупката и колко са треперили ръцете ми с иглата...Не знам докога ще мога да кърпя, не се замислям. Просто чакам да спре да боли и ще започна пак да шия. Ще затворя тази рана и ще се опитам да натикам всичко, свързано с тази любов дълбоко в чекмеджето на съзнанието си. Там, където няма да си позволя да поглеждам, защото знам, че ще се пръсна отново на парчета.

Винаги изчезва по някое парченце, изгубва се безвъзвратно и душата постепенно се втвърдява. Сърцето започва да бие по-мудно. Очите потъмняват и малката искрица, която вчера танцуваше в тях угасва. И така докато се превърна на глухарче, готово да бъде разпръснато от вятъра.