По празници ми е трудно. Не знам дали забравих как се почива или просто в момента духа ми е твърде неспокоен, за да мога да се отпусна и насладя на почивката. Във всеки случай този път реших да направя дейна почивка. Знам, че звучи абсурдно словосъчетанието, но... Този път не спрях да готвя и по - точно да меся. Мекици, козунаци, питка, която стана кошница, солени милинки, опечени като мъфини... Месих и се освобождавах от натрупаното напрежение. Усещах тестото с ръцете си - топло, меко и съдействащо. Знам, че това може да ви прозвучи налудничаво, но имах нужда от нещо, което да не спори с мен, да не ми се опъва, нещо, на което да не трябва да доказвам каквото и да било. Нещо покорно. Имах нужда от топлина и нежност. От мълчание. И съзерцание. Всичко това получих в кухнята. Омиротворих се. И макар, че дните бяха мрачни и в повечето часове дъждовни не ме навести тъгата. Не и дадох шанс. Изтиках я в най - затънтения килер на душата си и опитах да бъда в мир с Вселената и себе си на тези светли празници. Опитах на практика да бъда щастлива с това, което имам, а не да се вторачвам  в това, което ми липсва. Май се получи...

Когато правя нещо, изграждам, създавам, се чувствам добре. Имам нужда да давам. Имам нужда да правя хората около мен поне една идея по-щастливи с нещо, което мога да направя за тях. Това е моя смисъл да вървя напред ден след ден. И сякаш давайки аз получавам. Получавам усмивки, получавам топлина и онзи поглед, който си струва всичкото усилие. 

Този празник се справих добре с демоните си. Справих се добре с липсата в мен и около мен. Справих се с недостига на любов по най - добрия начин - дадох на другите своята любов. Вложих я в храната, в общуването, в мислите за тези, които по една или друга причина не бяха с мен. И има мир в душата ми.