Готвим се за кацане в Доха, Катар

Въпреки, че самолета е комфортен, има забавления (филми, музика, игри...), нося си книга за четене и информация за местата, на които ще ходя, вече взех да се побърквам от скука. Има час до кацането в Доха и не върви да заспивам. Добре, че има престой да се разтъпча, че не се издържа това седене. Следващият полет ще е два пъти по-дълъг...Трябва да заспя. Дано екзотиката, която ме очаква да си заслужава цялото време и неудобството. Останалите в групата са по-заразени и от мен с пътешественическия бацил. Една симпатична жена пътува към Азия за пореден път. Започнала е от Япония и систематично обхожда континента. Двойка пък са били в Тайланд и Камбоджа и сега отново искат да се потопят в мистерията на Изтока. А аз си мислех, че съм видяла туй-онуй.

Тръгнах от една  тъжна София - мрачна и дъждовна. Едва излетели и се показа слънцето, за да загатне за това, което предстои. Никой не ме изпрати. Сбогуванията са гадно нещо. Изпратиха ме близки хора чрез позитивното, което излъчваха докато си говорим/пишем. Казаха ми, че им се иска да прочетат нещо по-оптимистично от мен. Искам да им го дам. Мечтая си мъдростта на Изтока да ме зарази и да се върна друг човек. Човек, който да се радва, че върви по пътя. Който разбира, че не резултата е важен, а това, в което си се превърнал докато вървиш към целта.