Памукова гора

Гората е облечена във бяло. 

Дърветата посипани са с пухкав сняг. Като в памучени прегръдки.

Милиарди пухчета нежно обвиват клонки и стебла. Обвиват стълбове и жици. Обвиват голата земя.

И една тишина. И покой. Безвремие. Направо неземна красота.

Място и време, в което най-естествено е да мълчиш. 

Няма стъпки в снега, няма нищо освен ослепителна белота. 

 

...

През стъклото всичко изглежда прекрасно. Обичам тази тиха прелест, обичам да гледам и пред мен да е като в черно-бял филм. Сивкаво-черни стъбла и клони, бели пухени премени, няма лед, няма скреж. Зима е, но все едно е топло. Няма онова хрущене и онази прозрачна ледена студенина. Можеш да сравниш картината с прегръдка - снежният пух е обгърнал нежно всичко, до което се е докоснал. Няма агресия, няма дори динамика.

Иска ми се да можех да рисувам. Да можех да създам с ръцете си нещо, което поне малко да наподобява това съвършенство, което виждат очите ми.Щях да съм щастлива. Уви, няма такава възможност. Дори думите, които пиша са скромни и постни. Творецът-природа е сътворил поредния шедьовър. За някого може да е обикновен ден, обикновена гора, сняг като сняг...За мен е вълшебство. Едно от малкото неща, които не спират да ме изумяват, да ме радват, да ме очароват е природата и нейните метаморфози. Величието и в простите неща, съвършения баланс. Цветовете, формите, мириса и вкуса. Чувствам се малка и нищожна, но и благословена, че виждам, усещам и присъствам тук и сега. Хубаво е сутрин, когато се ражда деня да си напомням, че и този ден е благословия - да го видя, да го вкуся, да го живея.

 

...

Никога не съм се страхувала от смъртта като действие. Винаги ме е ужасявало усещането, че няма да има утре, че няма да посрещна деня, че няма да видя слънцето. Че всичко ще свърши и няма да виждам вече тази красота. Какво ще виждам? Къде ще бъде вечно търсещия ми дух? Къде ще задоволя детското си любопитство? Кой ще ми отговори на тези простички въпроси? Не знам дали е страх или гняв, но без да знам не искам да си тръгна от тук. Трябва да има смисъл, да има нещо друго, което да ме чопли, да има нещо, което да ме предизвиква. Да дам най-доброто от себе си. Да търся отговори, да решавам задачи. Само тогава ще кажа "Сбогом" на всички и всичко и ще се изгубя. Не ме е страх. Просто ми липсват отговорите. Няма да досаждам. Когато ги получа ще си тръгна тихо. И няма да липсвам на никого. Защото не искам  да има болка. Само пухена прегръдка...