Будапеща

Дунав е сив, а дърветата са голи. Небето е оловно. Все едно съм в хорър филм. Не виждам никакъв чар в нищо. Сляпа съм за красотата в този пейзаж. Но едно не мога да отрека. Пейзажът е абсолютно в унисон с живота ми в момента. Чувствам се проскубана и гола като дърветата и сива в душата си като водата и небето. И тази постоянна спътница - Тъгата...Останала е дълбоко в очите ми. Оцветява ги в сиво и гони зеленото в перифиерията.

Никой не желае да ме види цялата. На никой не му пука. Така трябва да е. Чувствам се като умиращ човек от диво племе, който знае, че трябва да се изолира и да изчака края. С малки изключения от няколко приятели успявам да постигна уединение и забрава. Ден след ден все по-малко хора се интересуват от мен. Искам да се простя с всички илюзии. Нямам полза от тях. Може да боли, да ми иде да вия, но е истинско. Все някога ще преболи. Дори и ужасната мъка не е безкрайна. А след нея каквото дойде. Или нещо добро, или покой. Само да издържа.