София - Будапеща

Тръгваме по тъмно от София по маршрут България - Сърбия - Унгария. На границата със съседите се започва. Два часа безсмислено висене в автобуса. Няма защо да го правят. Или е от лошотия, или е заради корупция. Два часа, в които има много нерви. Лично аз едва се удържам от гняв и безпомощност. Пътят с автобус и без това е уморителен и сравнително дълъг. Все пак успявам да поспя малко. Унгарските власти са една идея по-мили от сръбските. Висим "само" час на тяхната граница без причина. Така и не разбрах идеята на това КТП - тата да изглеждат толкова мизерни и неприветливи. Защо антретата на държавите трябва да са студени, мръсни и да нямат дори елементарни условия, като наличие на тоалетна например? Кому е нужно да кара гостите си да се чувстват унизени и смачкани?!?! Не го разбирам.

...

Най - накрая стигаме Будапеща. Красавицата на Дунава е обвита в мъгла. На мен ми изглежда тъжна. Имаме планирана обзорна обиколка. Нямам големи очаквания, но и не съм чак толкова подготвена, за да тръгна сама. Затова следвам местната водачка. Започваме с Площада на героите. Монумент, построен по случай 1000 години от създаването на унгарската държава. Интересното е, че те ги броят от деня, в който са покръстени в християнската вяра. Преди това не са били явно държава. Какво е всъщност държава без единни духовни ценности? Екскурзоводката е добра. Говори интересни неща без да ни убива с ненужна фактология. Продължаваме до замъка Вайдахуняд.

...

Минаваме покрай ледена пързалка - явно любимо място за местните. Влизайки в музея за земеделие, каквото всъщност е замъка Вайдахуняд, сякаш се потапяме в приказка. Сградите са приказни. Времето е мъгливо и призрачно. Дърветата са оголели, а листата са направили топло одеало за уморената земя. Природата изглежда уморена. Тихо е. Сякаш пазим тишина , за да може малко да поспи. Да събере сили до март и да се прероди отново в прекрасно изумрудено, или слънчево жълто, или небесно синьо в някое цвете.

...

С автобуса се изкачваме до Рибарските кули. Хубаво е на Буда. Пеща се вижда като на длан. Дунав пълзи лениво пред очите ни. Времето е малко и аз се чувствам недоволна и невидяла. После отново в Пеща и свободно време около три часа. Хората с мен са на предколедна шопинг вълна и освен това са много гладни. Мястото е улица "Ваци" с предколедния базар.  Има много интересни и автентични неща. Има и много унгарска храна. Порциите са огромни. Мазни и доста подправени, но са вкусни. Отиваме в емблематичната сладкарница "Жербо". Ям (естествено!) торта "Жербо". Нищо, че е шоколадова и аз много, много не си падам по такива. Много съм уморена и не мога да се наслаждавам на 100%, това малко убива от удоволствието.  

...

Време е да се отправим към хотела. А той е огромно разочарование. Студено е и доста мизерно. Не обичам "да чупя стойки" и да предявявам претенции, но сега просто не мога да си мълча. Не успяваме да сменим хотела, но поне сменяме стаята. Пак е нещо. Мислех си, че ще мога да се отпусна след умопомрачителното пътуване и дългия ден, но няма как. Мразя да ми е студено. Тръгваме да търсим място за вечеря. Положението е отчайващо. Накрая взимаме junk food, бира и нещо сладко и правим импровизирана вечеря в лобито на хотела. Но пък ни е весело. След две бири вече и студа не е толкова плашещ Big Grin

Може да в цвят олово, но е шик ;)

Ей това са мекици!

Катедралата "Св. Матияш" в близост до Рибарските кули