За празниците с надежда

На баба беше подобна

Наближава Бъдни вечер, Коледа, Нова година...Зима е. Не е любимото ми време, обичам да е топло, да е слънчево, зелено...Но и бялото има своя чар. Спомням си детството. В моя малък град. Прекрасният сняг, уникално синьото небе и усмихнатото слънце. Неделя сутрин. Или може би събота. Мързеливо се излежавам в леглото, а баба пържи мекици на печката на дърва. Ухае страхотно на дом и грижа. Баба е строга, рязка в приказките и крайно справедлива. Но ме обича. Може би най-много от всички. Аз съм момичето, което не е имала, но това не и пречи да бъде изискваща. Нейният начин да се грижи за мен включва основно идеята да ме нахрани. Аз съм злоядо дете, а тя готви ужасно вкусно, но това не и помага да ме привлече на масата. Баба цял живот е била домакиня. Владее до съвършенство всичко, което се очаква от една жена - готви, плете, бродира, шие. Готви по два пъти на ден, за да има прясна храна за всички вкъщи. Нещо, което тогава не ми е хрумвало да оценя, а сега се възхищавам на ентусиазма и. Баба е от старата школа. Готви с масло, а понякога и с мас. Готви месо. Прави хляб и както написах по-горе пържи мекици. На нея не и хрумва да готви с обезмаслено мляко и пилешко без кожа. Или да ми направи закуска от мюсли. Може би затова и готви вкусно. Още пазя спомена  за един хляб, който беше направила за мен, когато бях болна. Най-вкусното нещо, което съм яла някога през живота си. Явно защото е бил омесен с цялата любов, която е искала да ми даде. Беше топъл като ръцете и и ухаеше на вкъщи. След две седмици блудкава болнична храна това беше безценно. Почти нищо не научих от нея за готвенето, освен може би най-важното - да ценя хубавата храна и да влагам в приготвянето и цялата си грижа и любов за тези, за които я приготвям. Затова не готвя просто, защото трябва, а го правя, когато мога да дам всичко от себе си.

...

Толкова прилича на нашата пързалка :)

Когато ми омръзне да се излежавам, хапвам набързо и облечена като мече най-накрая ме пускат да ида на пързалката. Няма скъпа ски екипировка, даже няма и шейна в повечето случаи. Има найлонов плик, блясък и дързост в очите и неизчерпаем запас от ентусиазъм. И така до мрак или докато не ни прибере някой притеснен родител. Само, че тогава и родителите бяха едни спокойни хора, не изтрещели възрастни, които звънят на мобилните на децата си през час. То нямахме и мобилни де. Но бяхме щастливи и свободни. И родителите ни бяха свободни. В стремежа да защитим децата от всички злини по света станахме параноични, направихме ги и тях такива. А колко хубаво ни беше да сме свободни и щури. Много по-щури от децата си сега. Прибирам се вир вода, по вълнените ми боцкащи панталони има топчета лед, устните ми са лилаво-сини, но зелените ми очи блестят като изумрудени топчета, а бузите ми са като две червени ябълки. И последна грижа ми е, че съм забравила за домашното по френски...

...

У нас не празнувахме Коледа, не и когато бях малка. Винаги сме празнували Бъдни вечер. Любимият ми празник. Чушки с боб, пита с късмети и домашна руска салата. Нямаше подаръци, нямаше нищо комерсиално в този празник. И въпреки всичко си остана любимия ми. Подаръците ги носеше Дядо Мраз на 31 декември. И им се радвах от сърце. И вярвах в добрия старец. Може би вярвах твърде дълго. Че даже и сега за момент си мисля, че той съществува, макар че съм от страната на възрастните и не ми отива да вярвам в това. Украсявахме елхата на 23 декември, защото винаги сме имали живо дръвче. Цялата стая мигом започваше да ухае на смола. Това беше миризмата на празника за мен. Откакто помня почти никога не се пада паричката в питката на мен. Но пък и никога не съм страдала заради това. Никога не е било важно за мен. Сега се налага да слагам по няколко парички, за да не се сърдят племенниците. Cool

...

За тази Коледа искам да си подаря надежда. Че нещата ще се оправят. Че всичко, което се случва носи след себе си добро. Че тъмнината и безпътицата в дните са само, за да мога да оценя истинските неща. Истинските хора в живота си. И въпреки, че усещам осезаемо липсата на важни за мен хора, ще успея да се събера и да продължа. Ще успея да намеря поредния смисъл и поредната посока. Нали не получаваме изпитания, с които да не можем да се справим? Получаваме уроци. Вярно е, че с годините не съм онази отличничка, която бях, но това е един от уроците ми - никога да не е на всяка цена и задължително за отличен. Когато, колкото мога, важното е да бъда добър човек. Надявам се да съм успяла. Надявам се, ако не винаги е било така да мога да се поправя в очите на тези, към които съм постъпила зле. Простете, не е било с умисъл. И, моля ви, нека и аз имам своето право да живея, както усещам за правилно. Да имам правото на избор дали да допусна своите грешки и после да науча уроците си от тях. Знайте, че ви обичам. Всеки по различен начин и по различна причина, но ви обичам.