Humanes , Испания

Тук е толкова горещо, че израза "като в пещ" ми се струва съвсем точен като описание. По улиците е тотално пустош, магазините и любимите ми сладкарници са затворени. Всичко живо се е покрило в очакване на нощта, за да започне да живее. В Гуадалахара дори нямаше други заблудени туристи като мен. Усещам една провинциална мудност, един живот на много бавни обороти, едно безвремие. Сега е жътва. Сега е времето на пожарите. По пътя виждам комбайни, по един тук или там. Без хора, просто една машина, която се движи на бавни обороти в необятно златисто море. И изпепеляващо слънце. Ако има вятър, то той е горещ. Дори не изпитваш жажда. По-скоро си мислиш, че или ще пламнеш от вятъра, или ще се изсушиш от слънцето. Започваш да се движиш и мислиш на все по-бавни и по-бавни обороти. И времето се забавя още и още.

...

Отсреща пламва пожар - онзи, който очакваш да подпали теб. Тишината се проваля от буботенето на противопожарните хеликоптери. Неуморно започват да кръжат и да изливат вода, но тя като, че ли се изпарява още преди да е докоснала земята.. Днес се размечтах за нашите Родопи. За техните зелени дървета, за малките и големи язовири, които също ти носят безвремие, но и прохлада и отмора. Може да е патриотизъм, може да е глупост, но България за мен е прекрасна. Тя е за мен и аз съм за нея. Обичам да видя други места, други хора, друга вода и друга гора. Но не искам да оставам никъде. Искам да се връщам. Там, където ми е мястото. Където е сърцето ми. Където душата ми е най-добре. У дома. В тази толкова хулена, но и неземно красива България. Където водата е най-вкусна,а  доматите с хляб и сирене са най-доброто, което ти трябва.