Някъде в небето между София и Мадрид

Седнах и затворих очи. Звукът се усилваше, а адреналинът навлизаше във всяка клетка на тялото ми. Страхът се опитваше да изпълзи в съзнанието ми, но бях решила да не му давам никакъв шанс. Мислех си колко е прекрасно всъщност чувството, че преодоляваш земята, откъсваш се от статичните закони, от рутината и сигурността. Измамната сигурност. Дишах все още нормално, дори започнах да се усмихвам на себе си.Нищо, че не можех да се видя заради затворените си очи. Усмихвах се, защото в този момент удържах първата си от дълго време насам победа над себе си. Все още го мога! И е толкова сладко. До мен седи съвременната посредственост, но аз съм и простила за съществуването. Не ме дразни, не ме забавлява. Това е мъдро и непознато усещане. Мога да бъда някъде, а всъщност да бъда зад стена от безразличие, която пази моя свят от нещата, които ме дразнят, без да се налага да правя нищо. Моят свят е вътре в мен, винаги мога да бъда там и да бъда добре. Бях забравила колко е хубаво там.